— В Университета преподава ли се актьорското изкуство?

— Много други неща, но не и това — поклати глава Абенти, леко развеселен от въпроса.

Погледнах към него и видях как ме гледа с хитър поглед.

— Можеш ли да ме научиш на някои от тези други неща?

Той само се усмихна и това беше всичко.

* * *

Абенти започна, като направи кратък преглед на всяка една от различните науки. Макар любимата му наука да беше химията, той считаше, че образованието трябва да бъде цялостно. Научих се да боравя със секстанта, компаса, линията и сметалото. По-важното е, че се научих да се справям и без тях.

Само след един цикъл вече се бях научил да разпознавам всеки химикал в каручката му. След два месеца можех да дестилирам алкохол, докато стане твърде силен за пиене, да превързвам рани, да намествам кости и да разпознавам стотици болести според симптомите им. Познавах процесите, необходими за правенето на четири различни афродизиака, три противозачатъчни смеси, девет отвари за импотентност и два любовни еликсира, наричани „помощниците на девойката“. Абенти не ми обясни много ясно за какво се прилагат последните, но аз имах своите доста основателни подозрения по въпроса.

Научих формулите на повече от десет отрови и киселини и стотина лекарства и лекове за всичко, някои от които дори вършеха работа.

Удвоих теоретичните си познания за билките, макар че това не важеше за практическите. Абенти започна да ме нарича Червения, а аз му казвах Бен, в началото за отмъщение, а после като приятел.

Едва сега, много години по-късно, разбирам колко внимателно ме е подготвял Бен за онова, с което щях да се сблъскам в Университета. Той го правеше по хитър и заобиколен начин. Един или два пъти по време на нормалните ми лекции всеки ден Бен ме караше да правя едно малко упражнение за ума, което трябваше да усвоя, преди да продължим с нещо друго. Караше ме да играя на Тирани, без дъската за игра, като проследявам движението на камъните наум. Друг път спираше насред разговора и ме караше да повторя дума по дума всичко казано през последните няколко минути.

Това беше много повече от обикновеното наизустяване, което бях практикувал за играта ми на сцената. Мозъкът ми се учеше да работи по различни начини, като ставаше все по-добър в това. Умората, която изпитвах след това, беше подобна на усещането на тялото след цял ден цепене на дърва, плуване или правене на любов.

Чувстваш се изтощен, премалял и същевременно — равен на боговете. Приличаше на това чувство, с изключение на това, че интелектът ми беше този, който беше уморен, някак разширен, отпуснат и сякаш изпълнен със скрита мощ. Можех да почувствам как съзнанието ми започваше да се пробужда.

Изглеждаше, че колкото повече напредвах, толкова повече това усещане се засилваше, като вода, която постепенно подкопаваше стена от пясък. Не знам дали сте наясно какво означава геометрична прогресия, но това е най-добрият начин да опиша онова, което се случваше. През цялото това време Бен продължаваше да ме учи на различни мисловни упражнения, а аз бях почти сигурен, че го прави просто за да ме тормози.

> 10.

> Алар и няколко камъка

Бен взе от земята мърляв камък, малко по-голям от юмрука му.

— Какво ще стане, ако го пусна?

Аз се позамислих. Лесните въпроси, зададени по време на урок, най-вероятно не бяха толкова лесни. Накрая дадох логичния отговор.

— Най-вероятно ще падне.

Той повдигна вежда. През последните няколко месеца бях запълвал почти цялото му време и не му бях дал възможност да се опърли уж случайно.

— Най-вероятно ли? Ти да не си софист, бе, момче. Нима камъкът не е падал винаги досега?

Оплезих му се.

— Не се прави на много нахакан, за да ме убедиш. Това е заблуда. От тебе го знам.

Той се подхили.

— Добре. Честно ли ще е, ако кажа, че ти вярваш, че ще падне?

— Да, така е.

— А сега искам да повярваш, че когато го пусна, ще падне нагоре.

Усмивката се разля по цялото му лице. Постарах се. Беше нещо като упражнение за ума. След малко кимнах.

— Добре.

— До каква степен го вярваш?

— Не много — признах.

— Искам да повярваш, че този камък ще полети. Изпълни себе си с вяра, която мести планини и клати дървета.

Той направи кратка пауза и се опита да го обясни по друг начин.

— Вярваш ли в Бог?

— В Техлу ли? В известен смисъл.

— Не е достатъчно. Вярваш ли в родителите си?

Подсмихнах се.

— Понякога. Точно сега не ги виждам.

Той изсумтя и откачи камшика, който използваше, за да подканва Алфа и Бета, когато ги домързеше.

— Вярваш ли в това, е'лир?

Наричаше ме е'лир само когато сметнеше, че съм особено преднамерено упорит. Вдигна камшика, за да го разгледам внимателно. Имаше някаква злонамерена искра в очите му и аз реших да не предизвиквам съдбата.