Когато отново насочих вниманието си към тримата, установих, че е настъпила тишина. Баща ми гледаше надолу към майка ми, сгушена в ръцете му.

— Какво ще кажеш за това, жено? Да не би преди дванайсет години да си била навестена в леглото от някое странстващо божество? Това би разбулило нашата малка загадка.

Тя го плесна закачливо и лицето й придоби отнесено изражение.

— Като се замисля, една нощ преди около дванайсет години при мен дойде мъж. Омагьоса ме с целувки и с акордите на чувствена песен. Отне целомъдрието ми и ме отвлече. — Тя замлъкна. — Но косата му не беше червена. Не може да е бил той.

Тя се усмихна дяволито на баща ми, който изглеждаше леко смутен. След това го целуна и той отвърна на целувката й.

Ето такива искам да ги запомня и днес. Измъкнах се от скривалището си, а в главата ми не спираше да се върти мисълта за Университета.

> 13.

> Антракт — плът и кръв

В странноприемницата „Пътният камък“ беше тихо. Тишината заобикаляше двамата мъже, които седяха на масата в иначе празната стая.

Квоте беше спрял да говори и макар да изглеждаше, че се взира надолу към скръстените си ръце, очите му всъщност гледаха невиждащо в далечината.

Когато накрая вдигна поглед, сякаш бе почти изненадан да види Летописеца, който седеше срещу него на масата с перо, застинало във въздуха над мастилницата.

Квоте изпусна смутена въздишка и направи знак на Летописеца да остави перото си. Летописеца го направи, макар и с известно закъснение, след като изтри писеца на перото с чист парцал, преди да го остави върху масата.

— Бих пийнал — внезапно заяви Квоте, сякаш самият той изненадан от тази мисъл. — Напоследък не съм разказвал много истории и гърлото ми доста пресъхна. — Той бавно се изправи и тръгна през лабиринта от празни маси към голия тезгях. — Мога да ти предложа почти всичко — тъмна бира, бяло вино, ароматен сайдер, шоколад, кафе…

— Шоколад бих пийнал с удоволствие, ако ти се намира — повдигна вежда Летописеца. — Не очаквах, че може да се намери подобно нещо толкова далече от… — Той се покашля. — Ами от всякъде.

— Тук, в „Пътният камък“, имаме всичко — рече Квоте и като обиколи с жест празното помещение, додаде: — С изключение на клиенти, разбира се.

Извади една глинена кана, която изкънтя глухо, щом той я постави върху тезгяха. Квоте въздъхна.

— Баст! Би ли донесъл малко ябълково вино? — извика.

Откъм вратата в дъното на стаята се чу нечленоразделен отговор.

— Баст — твърде тихо, за да бъде чут, измърмори Квоте.

— Довлечи се тук, долу, и си вземи, мързеливецо! — изкрещя гласът от мазето. — В момента си имам друга работа.

— Работник ли ти е? — попита Летописеца.

Квоте се подпря с лакти върху тезгяха и снизходително се усмихна.

След малко откъм вратата се чу звук от стъпки в тежки ботуши, които се изкачваха по дървените стълби.

Баст пристъпи в стаята, като задъхано мърмореше под нос.

Беше облечен семпло: черна риза с дълги ръкави, напъхана в черни панталони, а черните панталони — мушнати в меки черни ботуши. Лицето му беше остро и деликатно, почти красиво, с поразително сини очи.

Носеше към тезгяха една кана, като се движеше със странна грациозност, която не беше неприятна за окото.

— Само един клиент? — натърти укорително той. — Не можеше ли сам да си го вземеш? Откъсна ме от „Челум Тинтуре“. От близо месец ми опяваш да я прочета.

— Баст, знаеш ли какво правят в Университета със студентите, които подслушват учителите си? — лукаво попита Квоте.

Баст сложи ръка на гърдите си и започна да протестира, че е невинен.

— Баст… — Квоте му хвърли строг поглед.

Баст затвори уста и за момент, изглежда, се опитваше да измисли някакво оправдание, но после раменете му се отпуснаха.

— Как разбра?

— Гледаш как да се измъкнеш от четенето на тая книга от сума време — подсмихна се Квоте. — Или изведнъж си станал изключително прилежен ученик, или просто те хванах на местопрестъплението.

— Та какво правят със студентите в Университета, които подслушват? — полюбопитства Баст.

— Нямам ни най-малка представа. Никога не са ме хващали. Мисля, че да те накарам да седнеш и да изслушаш останалата част от историята ми, ще е достатъчно наказание. Колко съм несъобразителен — продължи Квоте, като направи жест към голямата стая. — Забравихме за нашия гост.

Летописеца беше всичко друго, но не и отегчен. Веднага щом Баст влезе в стаята, Летописеца започна да го наблюдава с любопитство. Докато траеше разговорът, изражението му ставаше все по-объркано и напрегнато.

Справедливостта изисква да се споменат някои неща за Баст. На пръв поглед той изглеждаше като обикновен, макар и привлекателен младеж.