— Амин — рече Бен и вдигна чашата си за наздравица.

Баща ми сложи другата си ръка около майка ми и леко я стисна в прегръдката си.

— Все още не разбирам какво имаш предвид, Бен.

— Квоте прави всичко така — бързо като удар с камшик и почти никога не греши. Сигурен съм, че знае всяка песен, която някога сте му изпели. Знае по-добре от мен самия какво има в собствения ми фургон.

Бен вдигна стомната и махна запушалката.

— Той не просто запаметява — той разбира всичко. Вече е разбрал сам половината от нещата, които възнамерявах да му покажа.

Бен допълни чашата на майка ми.

— Той е на единайсет. Виждала ли си момче на неговата възраст, което да говори по начина, по който говори той? До голяма степен причината е в това, че е заобиколен от просветени хора. — Бен направи жест към фургоните. — Но най-съкровените мисли на повечето единайсетгодишни хлапета са свързани с това как да направят „жабче“ с камъни или да завъртят котката за опашката.

Смехът на майка ми се посипа като звънтене на звънчета, но лицето на Абенти остана сериозно.

— Истина е, госпожо. Имал съм по-възрастни ученици, които биха си мечтали да се справят и наполовина толкова добре. — Той се засмя. — Ако имах неговите ръце и четвърт от ума му, щях да ям със сребърни прибори след по-малко от година.

Настъпи мълчание. Майка ми първа проговори с тих глас:

— Спомням си, когато беше още бебе и топуркаше насам-натам. Непрекъснато наблюдаваше, наблюдаваше съсредоточено всичко с чистите си, искрящи очи, които сякаш искаха да погълнат света.

Гласът й леко потрепери. Баща ми я прегърна и тя отпусна глава на гърдите му.

Следващото мълчание беше по-продължително. Мислех вече да се измъквам, когато баща ми наруши тишината:

— Какво предлагаш да направим? — В гласа му имаше смесица от лека загриженост и бащинска гордост.

— Нищо друго, освен това да си помислите какви възможности за избор бихте могли да му дадете, когато му дойде времето — усмихна се благо Бен. — Той ще остави следа в света като един от най-добрите.

— Най-добрите какво? — избоботи баща ми.

— Какъвто реши да бъде. Ако остане тук, не се съмнявам, че ще стане следващият Илиен.

Баща ми се усмихна. Илиен беше героят на всички артистични трупи. Единственият наистина знаменит Едема Рух в цялата история. Всички най-стари и най-хубави песни бяха негови.

И което бе по-важното, ако се вярваше на историите, приживе Илиен бе преоткрил лютнята. Майстор на този инструмент, той бе преобразил архаичната, крехка и тежка дворцова лютня в прекрасната, универсална седемструнна лютня, която използваме в трупите и до днес. В същите тези истории се разказва, че инструментът на Илиен е имал цели осем струни.

— Илиен — тази мисъл ми харесва — отрони майка ми. — Крале, които идват от стотици мили, за да чуят моят малък Квоте да свири.

— А музиката му ще е причината за спирането на кавгите в кръчмите и междуособиците — усмихна се Бен.

— Жени с неопитомени страсти ще полагат глави в скута му, гръдта им ще гали лицето му.

Настъпи внезапна тишина. След това майка ми изрече бавно и многозначително:

— Мисля, че искаше да кажеш „неопитомени зверове ще полагат глави в скута му“.

— Нима това исках да кажа?

Бен се прокашля и продължи:

— Ако реши да стане арканист, се обзалагам, че ще получи кралска служба, преди да е навършил двайсет и четири. Ако пък си науми да бъде търговец, тогава не се съмнявам, че докато дойде време да си отиде от този свят, ще е завладял поне половината от него.

Веждите на баща ми се събраха неодобрително. Бен се усмихна и допълни:

— Не се безпокой много за последното. Твърде любопитен е, за да стане търговец.

Бен направи пауза, сякаш, за да обмисли много внимателно следващите си думи:

— А могат да го приемат и в Университета. Трябва да минат още доста години, разбира се. Мисля, че приемат най-малко на седемнайсет, но нямам никакво съмнение, че…

Не чух изречението му до края. Университетът! Бях започнал да си го представям така, както повечето деца си представят двореца на Фае — митично място, излязло от царството на сънищата. Училище с големината на малък град! Десет пъти по десет хиляди книги! Хора, които знаят отговора на всеки въпрос, който някога бих могъл да задам…