Този път не се поколебах, махнах безполезната вече струна и започнах да се уча отново.

Третата струна се скъса, когато бях на средата на „Жътва“. След цял ден опити разбрах, че три скъсани струни са вече много. Така че опаковах малкия си затъпен нож, половината останало кълбо с канап и книгата на Бен в опърпаната платнена торба. След това метнах лютнята на баща ми на рамо и се отправих на път.

Със загрубелите си пръсти и четирите останали струни се опитах да изтананикам „Снегът заваля, когато паднаха последните есенни листа“, но не беше същото като наистина да я изсвиря.

* * *

Планът ми беше да намеря път и да тръгна по него, докато стигна до някой град. Нямах никаква представа на какво разстояние се намирам от населено място, в каква посока трябва да вървя или пък как се казват близките градове. Единствено знаех, че се намирам някъде в южната част на Федерацията, но точното място беше погребано някъде в паметта ми заедно с останалите спомени, които нямах желание да си връщам.

Времето ми помогна да взема решение. Хладната есен се превръщаше в мразовита зима. Знаех, че времето на юг беше по-топло. Така че, понеже нямах по-добър план, гледах слънцето да е над лявото ми рамо и се опитвах да измина възможно най-дълго разстояние.

Следващият цикъл се оказа истинско мъчение. Малкото храна, която бях взел със себе си, скоро свърши и когато огладнеех, трябваше да спирам и да търся нещо за ядене. Някои дни не можех да намеря вода, а и когато откриех, нямаше в какво да я нося. Малкият коларски път, по който вървях, скоро стигна да по-широк път, който след това ме отведе до още по-голям път. Краката ми се ожулиха и покриха с пришки от търкането с вътрешността на обувките ми. Някои нощи бяха страшно студени.

От време на време се появяваха странноприемници, но гледах да стоя настрана от тях, като само понякога използвах случая да се напия с вода от коритото за конете. Минах и през няколко малки градчета, но онова, което ми трябваше, беше по-голям град. Фермерите нямаха нужда от такива неща като струни за лютня.

В началото, когато чуех приближаването на каруца или кон, бързо се скривах край пътя. Не бях разговарял с друго човешко същество от нощта, в която семейството ми беше избито. Повече приличах на диво животно, отколкото на дванайсетгодишно момче. По някое време пътят стана твърде широк и оживен и започна да се налага повече да се крия, отколкото да вървя по него. Накрая се осмелих да оставам на пътя, когато насреща ми се зададе някой, и с облекчение установих, че, общо взето, никой не ми обръща внимание.

* * *

Една сутрин, още не бях вървял и час, когато чух зад себе си каруца. Пътят беше достатъчно широк, за да се движат две каруци една до друга, но въпреки това аз се отместих към тревата отстрани на пътя.

— Хей, момче! — извика груб мъжки глас зад мен.

Когато не се обърнах, гласът повтори:

— Ей, ти, момче!

Отдалечих се още встрани от пътя, без да поглеждам зад себе си. Не вдигах очи от земята под краката ми.

Каруцата бавно спря до мен.

— Момче, момче! — изрева гласът с двойно по-голяма сила от преди.

Погледнах нагоре и видях възрастен мъж, който примижаваше срещу слънцето. Можеше да е на всяка възраст между четирийсет и шейсет години. До него в каруцата седеше широкоплещест младеж с ясно лице. Предположих, че са баща и син.

— Да не си глух, момче? — възрастният мъж го произнесе като _„глуф“_.

Поклатих глава.

— Или пък ням?

— Не — отново поклатих глава аз.

Чувствах се странно отново да разговарям с някого. Гласът ми звучеше необичайно и дрезгаво — сякаш ръждясал от това, че дълго не е бил употребяван.

Той ме изгледа изкосо.

— В града ли отиваш?

Кимнах, тъй като не исках да говоря отново.

— Качвай се тогава. — Той кимна към задната част на каруцата. — Сам няма да има против да повози дребосък кат' теб. — Мъжът потупа задницата на своето муле.

Беше по-лесно да се съглася, отколкото да се опитам да избягам. А и пришките по краката ми пареха от потта, с която се бяха пропили обувките ми. Заобиколих каруцата откъм задната страна и се покатерих вътре, като издърпах лютнята след себе си. Отзад около три четвърти от каруцата беше пълна с големи конопени чували. Няколко кръгли валчести тикви се бяха изсипали от един от чувалите и се търкаляха насам-натам по пода.

— Дий! — Възрастният мъж размаха поводите и мулето неохотно ускори темпото.

Събрах няколкото търкалящи се тикви и ги натъпках в отворения чувал. Старият фермер ми се усмихна през рамо.

— Благодаря, момче. Аз съм Сет, а това е Джейк. По-добре да седнеш долу, иначе някое по-силно друсване може да те събори.

Седнах на един от чувалите. Чувствах се напрегнат без особена причина, може би защото не знаех какво да очаквам.

Старият фермер подаде поводите на сина си и извади голям самун черен хляб от торбата, която лежеше между двамата. Той небрежно откъсна голям комат, намаза го с дебел слой масло и ми го подаде.