— Можеш да приемаш каквито глупости желаеш. — Деви се облегна на стола си и скръсти ръце с преднамерена небрежност. — Ще видиш кръвта си, когато уредиш дълга си с мен и нито миг по-рано.

Извадих восъчна кукла изпод плаща си и я сложих върху бюрото, за да може Деви да я види.

— Това да не би да съм аз? — попита тя. — С такъв ханш?

Но думите й бяха само имитация на шега — нещо като рефлекс. Тонът й беше равен и ядосан. Очите й бяха сурови.

С другата си ръка извадих жълтеникавочервен косъм и го сложих върху главата на куклата. Ръката на Деви несъзнателно докосна косата й, изражението й беше стреснато.

— Някой ме нападна — казах аз. — Трябва да се уверя, че кръвта ми е…

Този път, когато споменах кръвта си, видях, че за миг очите й се насочиха към едно от чекмеджетата на бюрото й. Пръстите й леко потрепнаха.

Срещнах погледа й.

— Не го прави — мрачно я предупредих аз.

Ръката на Деви се стрелна към чекмеджето и го отвори.

Нито за секунда не се усъмних, че в чекмеджето се намираше моята кукла, която тя бе направила. Не можех да й позволя да я вземе. Съсредоточих се и промърморих обвързване.

Ръката на Деви рязко спря на половината от разстоянието до отвореното чекмедже.

Не направих нищо, с което да я нараня. Не използвах огън, болка или някое от нещата, които тя ми бе причинила през последните няколко дни. Беше просто обвързване, за да я накарам да остане неподвижна. Когато се отбих в онази кръчма да се стопля, взех щипка пепел от камината. Не беше кой знае какъв източник и беше по-далеч, отколкото ми се искаше, но беше по-добре от нищо.

Можех обаче да я удържа така не повече от няколко минути, преди да изтегля толкова топлина от огъня, че да го изгася. Но това време трябваше да е достатъчно, за да изкопча истината от нея и да взема куклата, която е направила.

Деви мяташе очи като обезумяла, докато се опитваше да помръдне.

— Как смееш? — извика тя. — Как смееш?

— _Ти_ как смееш! — отвърнах й вбесено аз. — Не мога да повярвам, че ти се доверих! Защитавах те пред приятелите си… — Не довърших, защото се случи немислимото — въпреки обвързването Деви се раздвижи. Ръката й бавно започна да се приближава към отвореното чекмедже.

Съсредоточих се още по-силно и ръката на Деви отново спря. След това пак започна бавно да пълзи и се мушна в чекмеджето. Не можех да повярвам.

— Мислиш, че можеш да дойдеш тук и да ме заплашваш? — изсъска Деви и лицето й се превърна в маска от ярост. — Мислиш, че не мога да се грижа за себе си? Станах ре'лар, преди да ме изхвърлят, малък кучи син. Заслужих си го. Моят Алар е като океана при буря. — Вече почти цялата й ръка беше в чекмеджето.

Усетих как челото ми се покри с лепкава пот и разделих съзнанието си на още три части. Зашепнах отново и всяка част от съзнанието ми направи отделно обвързване да я държи неподвижна. Почерпих топлина от тялото си и усетих как по ръцете ми плъзва хлад. Бях направил общо пет обвързвания — това беше пределът на възможностите ми.

Деви застина неподвижно като камък и се засмя гърлено.

— О, ти _наистина_ си много добър. Сега съм почти готова да повярвам на историите, които съм чувала за теб. Но кое те кара да мислиш, че ще се справиш с нещо, с което дори и Елкса Дал не успя? Защо, мислиш, ме изгониха? Те се страхуваха от жена, която е способна да се изравни с учителя си още на втората година.

Потта накара светлата й коса да залепне за челото й. Тя стисна зъби и на лицето й на фея се изписа свирепа решителност. Ръката й започна да се движи отново.

След това с внезапно движение Деви издърпа ръката си от чекмеджето, сякаш я освобождаваше от лепкава кал. Удари със сила нещо кръгло и метално върху бюрото и пламъкът на лампата подскочи и затрепери. Не беше кукла. Не беше и бутилката с кръвта ми.

— Ти, копеле! — почти напевно извика тя. — Мислиш си, че не съм подготвена за нещо такова? Мислиш си, че си първият, който се опитва да се възползва от мен? — Деви завъртя горния край на сивата метална сфера. Чу се ясно доловимо щракане и тя бавно отдръпна ръката си. Въпреки всичките ми усилия не можех да я задържа неподвижна.

Тогава разпознах устройството, което беше извадила от чекмеджето. Бях го изучавал заедно с Манет миналия семестър. Килвин ги наричаше „самостоятелни екзотермични ускорители“, но всички останали им викаха „джобни грейки“ или „бедни момчета“.

Те съдържаха керосин, нафта или захар. Веднъж след като бъдеше задействано „бедното момче“, то изгаряше горивото вътре и за около пет минути отделяше навън толкова топлина, колкото ковашка пещ. След това трябваше да бъде разглобено, почистено и напълнено отново. Тези неща бяха мръсни и опасни и лесно се чупеха заради бързото им нагряване и охлаждане. Но за кратко време можеха да осигурят на симпатиста толкова енергия, колкото цяла клада.