Хвърлих поглед от другата страна на огъня, където Уил и Сим предпазливо се приближаваха към Деви и Фела.

— Слушал съм много за теб — каза Уилем и погледна Деви. — Мислех, че си по-висока.

— И как ти се получава? — сухо попита Деви. — Мисленето имам предвид.

Размахах ръце, за да привлека вниманието на всички.

— Късно е — припомних им аз. — Трябва да заемем позиции.

Фела кимна.

— Искам да съм там по-рано, просто за всеки случай. — Тя нервно оправи ръкавиците си. — Пожелайте ми късмет.

Мола се приближи до нея и я прегърна набързо.

— Всичко ще бъде наред. Гледай да стоиш с него на някое обществено място. Той ще се държи по-добре, ако хората го гледат.

— Не спирай да го разпитваш за поезията му — посъветва я Деви, — така няма да спре да говори.

— Ако стане нетърпелив, похвали виното — добави Мола. — Кажи нещо от сорта на: „О, много бих искала да пийна още една чаша, но се страхувам, че ще ми се замае главата.“ Ще купи цяла бутилка и ще се опита да те напие.

Деви кимна утвърдително.

— Това ще го държи настрана от теб поне още половин час. — Тя се протегна и леко повдигна предницата на роклята на Фела.

— В началото се дръж по-скромно, а към края на вечерята покажи гърдите си малко повече. Навеждай се. Използвай раменете си. Ако му показваш все повече и повече, той ще реши, че нещата се развиват добре. Така няма да стане нахален.

— Това е най-ужасяващото нещо, което някога съм виждал — тихо каза Уилем.

— Да не би всички жени по света тайно да се познават помежду си? — попита Сим. — Защото това би обяснило много неща.

— В Арканум има едва стотина жени — язвително отбеляза Деви. — Затворили са ни в едно-единствено крило на Мюз, независимо дали искаме да живеем там или не. Как може да _не_ се познаваме помежду си?

Приближих се до Фела и й подадох тънка дъбова клонка.

— Ще ти дам знак, когато сме готови. Ти ми сигнализирай, ако той те зареже.

Фела повдигна вежди.

— Една жена може да приеме това за обида — отвърна тя с усмивка и мушна вейката в едната от дългите си черни ръкавици.

Обиците й се залюляха и отново уловиха светлината. Бяха изумруди. Гладки изумруди във формата на сълзи.

— Тези обици са прелестни — казах аз на Деви. — Откъде ги намери?

Тя присви очи, сякаш не можеше да реши дали да приеме това за обида или не.

— Едно красиво младо момче уреди дълга си с тях — отвърна накрая. — Макар че това не ти влиза в работата.

— Попитах просто от любопитство — свих рамене аз.

Фела ни махна и се отдалечи, но преди да е изминала и няколко метра, Симон я настигна. Той се усмихна неловко, каза й няколко думи и изразително размаха ръце, преди да й подаде нещо. Тя се усмихна и го пъхна в дългата си черна ръкавица.

— Предполагам, че знаеш какъв е планът? — обърнах се аз към Деви.

Тя кимна.

— Колко далеч е от стаята му?

— Около километър — извинително отвърнах аз. — Подхлъзването…

Деви ме прекъсна с махване на ръка.

— Сама ще си направя изчисленията — отсече тя.

— Хубаво. — Посочих мястото край огъня, където стоеше пътната ми торба. — Там има восък и глина. — Подадох й малка брезова клонка. — Ще ти дам знак, когато заемем позиция. Започни с восъка. Остави му около половин час, след това ми дай сигнал и се заеми с глината. Остави на глината поне час.

— С тая клада зад мен? — изсумтя Деви. — Ще са ми нужни най-много петнайсет минути.

— Нали се сещаш, че може и да не е прибрано в чекмеджето му за чорапи. Може да е заключено на място, където няма много въздух.

— Знам си работата — махна с ръка Деви.

— Оставям се в способните ти ръце — казах аз и леко се поклоних.

— И това е всичко? — възмутено попита Мола. — На мен ми изнася лекции цял час! И дори ме _изпитва_!

— Няма време — простичко отвърнах. — А и ти ще си тук да я наставляваш, ако има нужда. Освен това Деви се оказа една от няколкото души, за които подозирам, че може и да са по-добри симпатисти от мен самия.

— Подозираш? — Деви ме изгледа мрачно. — Бих те като пале. Беше моята малка марионетка, на която да си упражнявам симпатичните умения.

— Това беше преди два цикъла — напомних й аз. — Оттогава научих много неща.

— Марионетка? — обърна се Сим към Уилем.

Уил направи многозначителен жест и двамата избухнаха в смях.

— Да тръгваме — махнах аз на Уилем.

Преди да поемем, Сим ми подаде един малък буркан.

Погледнах го неразбиращо. Алхимичният му буламач вече беше прибран в един от джобовете на плаща ми.