— Трябваше да се сетя — каза той. — Целият ти разказ вървеше твърде гладко. — Вдигна ядосан поглед. — Знаеш ли колко ми струва тази хартия? — Направи гневен жест към чантата, в която бяха завършените страници.

Известно време Квоте просто го гледаше, накрая се засмя, внезапно схванал за какво иде реч.

— Разбра ме погрешно. Отказах се да пиша мемоари след около ден. Написах само няколко страници. Не знам дори дали са и толкова.

— О! — Раздразнението изчезна от лицето на Летописеца и бе заменено от смутено изражение.

— Наистина си като наранен влюбен — развеселено повтори Квоте. — За бога, успокой се! Ти си първият, който се докосва до тази история. — Той поклати глава. — В писането на история има нещо различно. Изглежда, че аз не го умея. При мен не се получава както трябва.

— Бих искал да видя какво си написал — замоли го писарят и се наведе напред в стола си. — Дори и да са само няколко страници.

— Беше преди доста време — възпротиви се Квоте. — Даже не знам дали ще си спомня къде са тези страници.

— Горе в стаята ти са, Реши — весело му припомни Баст, — върху бюрото ти.

— Опитвах се да бъда любезен, Баст — въздъхна дълбоко съдържателят. — Истината е, че в тях няма нищо, което да си заслужава да бъде показано на някого. Ако бях написал нещо, което си струва да се чете, щях да продължа да пиша.

Той отиде в кухнята и от задната стая долетяха приглушени звуци.

— Добър опит — тихо рече Баст, — но това е загубена кауза. Вече пробвах.

— Не ме поучавай — сприхаво отсече Летописеца. — Знам как да накарам някого да разкаже историята си.

От задната стая отново се разнесе дрънчене, плисък на вода и звук на затваряща се врата.

Писарят погледна Баст.

— Не трябва ли да отидеш да му помогнеш?

Баст сви рамене и се облегна в стола си.

Малко след това Квоте се появи от задната стая с дъска за рязане и купа току-що измити зеленчуци.

— Опасявам се, че все още съм объркан — не се отказваше Летописеца. — Как може да има два писмени разказа, след като ти самият не си ги писал, нито пък си говорил с някой историк?

— Никога не си бил изправян пред съда, нали? — развеселено попита Квоте. — Съдилищата на Федерацията ревниво пазят архивите си, а църквата е дори по-вманиачена на тази тема и от тях. Ако имаш отчаяна нужда от още подробности, можеш да поровиш в техните регистри на показанията и книгите им за завеждане на делата.

— Може и така да е — съгласи се писарят, — но твоето описание на процеса…

— Би било досадно — довърши Квоте, който бе приключил с беленето на морковите и започна да ги реже. — Безкрайни, официални речи и четения от „Книгата на пътя“. Беше досадно да мина веднъж през това и ще бъде досадно да го повторя. — Той изсипа нарязаните моркови от дъската в близката купа. — И бездруго вероятно разказвах твърде дълго за Университета — добави. — Ще ни трябва време и за останалите неща. Неща, които никой никога не е виждал, нито пък е чувал за тях.

— Реши, недей! — разтревожено извика Баст и се изправи като стрела на стола си. На лицето му се появи жално изражение и той посочи към бара. — Това цвекло ли е?

Квоте сведе поглед към тъмночервената грудка върху дъската за рязане, сякаш изненадан, че я вижда там.

— Не слагай цвекло в супата, Реши — примоли му се Баст. — То е гадно.

— Много хора харесват цвеклото, Баст — възпротиви се съдържателят. — Освен това е добро за здравето. Полезно е за кръвта.

— Мразя цвекло — жално проплака Баст.

— Ами — спокойно отвърна Квоте, — тъй като аз правя супата, аз ще реша какво да има в нея.

Баст се изправи и тежко закрачи към бара.

— Тогава аз ще се погрижа за супата — нетърпеливо каза той и прогони съдържателя с ръка. — Ти отиди да донесеш малко наденица и от онова сирене с жилките.

Избута Квоте към стълбището за мазето, преди да се втурне към кухнята, мърморейки. Скоро от задната стая се разнесе тропане и дрънчене.

Квоте погледна към Летописеца и му се усмихна широко и лениво.

* * *

Хората започнаха да идват в „Пътният камък“. Прииждаха на групи от по двама-трима. Миришеха на пот и коне, на прясно ожънато жито. Смееха се и оставяха дири от слама по чистия дървен под.

Летописеца бързо се захвана с работа. Хората се навеждаха напред на столовете си, понякога ръкомахаха, понякога говореха бавно и отмерено. Лицето на писаря беше безстрастно, а скърцането на перото върху хартията само от време на време бе прекъсвано от кратка пауза, за да топне набързо писеца в мастилото.