Бях извадил една картичка от чекмеджето и се опитвах да измисля някакъв хитър начин да поискам пари от маера, когато на вратата се почука. Помислих, че обядът ми може да е дошъл по-рано и извиках на момчето да го остави върху масата.

Последва дълга пауза, която ме изтръгна от унесеността ми. Побързах към вратата и с изненада видях пред нея да стои прислужникът на Алверон Стейпс. Досега маерът винаги ме беше викал чрез куриер.

— Маерът иска да ви види — каза той.

Забелязах, че изглежда уморен. Очите му бяха зачервени, сякаш не се е наспал.

— В градината ли?

— В покоите му — отвърна Стейпс. — Ще ви отведа там.

Ако можеше да се вярва на придворните клюкари, Алверон рядко приемаше посетители в стаите си. Докато крачех след прислужника, не можех да сдържа облекчението си. Всичко бе за предпочитане пред чакането.

* * *

Маерът седеше изправен в огромното си пухено легло. Изглеждаше по-блед и отслабнал в сравнение с последния път, когато го бях видял. Очите му бяха все така ясни и пронизващи, но днес в тях имаше и нещо друго, някакво силно чувство.

Той ми посочи близкия стол.

— Квоте. Влизай! Седни! — Гласът му също беше по-слаб, но все така заповеднически.

Седнах отстрани на леглото, усещайки, че моментът не е подходящ да му благодаря за тази привилегия.

— Знаеш ли колко съм стар, Квоте? — без предисловие попита той.

— Не, ваша милост.

— А какво би предположил? На колко години ти изглеждам?

В очите му отново зърнах същото силно чувство — гняв. Бавно тлеещ гняв като нагорещени въглени под тънък слой от пепел.

Мислите ми препускаха, докато се опитвах да определят кой би бил най-удачният отговор. Не исках да рискувам да го обидя, но ласкателството също дразнеше Алверон, освен ако не беше съвършено изтънчено и с мярка.

Не ми оставаше друго, освен да съм честен.

— Петдесет и една, ваша милост. Може би петдесет и две.

Той бавно кимна и гневът му утихна като тътена на далечна гръмотевица.

— Никога не питай млад човек за възрастта си. На четирийсет съм, рожденият ми ден е следващия цикъл. Въпреки това ти си прав, че изглеждам петдесетгодишен. Някои дори биха казали, че си доста великодушен в предположението си. — Ръцете му разсеяно пригладиха завивките. — Ужасно е да остарееш, преди да ти е дошло времето.

Той застина от болка и направи гримаса. Мина известно време и си пое дълбоко дъх. Лицето му лъщеше от пот.

— Не знам колко дълго ще мога да говоря с теб. Днес май не се чувствам много добре.

— Да отида ли да доведа Каудикус, ваша милост? — изправих се аз.

— Не — ядно отсече маерът. — Седни. Тази проклета болест пропълзя в мен миналия месец, заради нея изглеждам с години по-стар и се чувствам по този начин. Прекарах целия си живот в грижа за земите си, но в едно отношение се оказах немарлив. Нямам нито семейство, нито наследник.

— Мислите да си вземете съпруга ли, ваша милост?

— Слухът най-сетне се е разнесъл, така ли? — Алверон се отпусна върху възглавниците.

— Не, ваша милост. Съдя по онова, което ми казахте по време на някои от разговорите ни.

— Наистина ли? — Той ми хвърли проницателен поглед. — Предположил си го, а не си чул слухове?

— Наистина, ваша милост. Но има и слухове — цял двор слухове, ако ме извините за израза.

— „Двор слухове“, това ми харесва. — На лицето му се появи лек намек за усмивка.

— Но повечето от тях касаят някакъв загадъчен посетител от запад. — Направих малък поклон седнал. — Не съм чул нищо за брак. Всички смятат, че сте най-заклетият ерген на света.

— А — каза той и на лицето му се изписа облекчение, — така беше. Баща ми се опита да ме ожени, когато бях по-млад. По онова време доста упорито отказвах да си взема съпруга. Това е още един проблем с властта. Ако притежаваш твърде много от нея, хората не се осмеляват да ти посочват грешките, които правиш. Тя може да е ужасно нещо.

— Мога да си представя, ваша милост.

— Не ти дава възможност за избор — продължи маерът. — Дава ти едни възможности, но ти отнема други. В трудно положение съм, меко казано.

Твърде често през живота си съм бил гладен, за да изпитвам особено съчувствие към благородническото съсловие. Но докато лежеше, Алверон изглеждаше толкова блед и слаб, че аз усетих искра на съчувствие към него.

— Какво е това положение, ваша милост?

Той се помъчи да остане изправен в леглото, облегнат на възглавниците.