— Благодаря! Покорно ви благодаря! — запокланя се Заекът насам-нататък, докато изреди всичките животни.

— Хайде стига! — предложи Паякът, когато ръкоплясканията на присъствуващите четирикраки и пернати стихнаха. — Нека да се разотидем сега и когато настъпи удобното време, да отмъстим за ранения Бор, като сразим страшилището на гората вятъра, наречен Дърволом. Всичко е приготвено за този последен двубой, остава малко да почакаме.

— Докога? — ревна нетърпеливият Глиган.

— Докато вятърът се върне от изгнание… Три-четири години, може и пет! — отговори Паякът. — Орелът ще брои годините, а вие вървете по местата си! Сбогом, съюзници! — още веднъж извика Паякът и размаха дългите си крака.

Девет години бяха минали след събранието на съюзените птици и животни под големия Бряст, а Дърволомът още не се явяваше. Девет пъти катеричката роди. Девет пъти Кълвачът мъти, а Дърволомът все не идваше и все не идваше. Даже Орелът, когото бяха натоварили да брои годините, започна да се тревожи и ядосва.

— Хайде, Орлице! — подканяше един ден Орелът своята орлица. — Хайде, запиши с клюна още една рязка.

— Омръзнаха ми тия резки! — изсъска Орлицата.

— А на мене не ми ли омръзна да броя? — сопна й се Орелът. — Пролет-есен, лято-зима, пролет-есен, лято-зима, пролет-есен, лято-зима и така всяка година?

— Можеше зимите само да броиш! — забеляза Орлицата. — Защото всяка зима означава една година.

— Предпочитам пролетите да броя! — каза Орелът.

— А защо не ги брои? — запита Орлицата.

— Стига! — кресна й Орелът. — Ти все нещо гледаш да се заядеш. Я по-добре виж колко пролети са минали!

— Девет! — преброи Орлицата резките.

— Девет пролети! — въздъхна Орелът. — А вятъра го няма! Не е малко наказание това, девет пролети и есени, девет зими да чакаш отмъщение. Ето семената, що засяха мравките, станаха борчета, голините се превърнаха в гъсталаци, гъсталаците — в гора, а Дърволома още го няма. Где ли се е запилял подлецът? Какво ли е станало с него? Може пък силите си да събира, а, Орлице?

— Може — отговори Орлицата кратко, защото тя мътеше, а когато мътеше, не обичаше да разговаря с Орела.

— А откъде събира силите си той? Някъде зад океана май — сам си отговаряше Орелът. — Казват, вятърът се раждал там от студено и от жежко…

Така си говореше Орелът сам и поглеждаше към хоризонта, но Дърволомът все още никакъв го нямаше.

Как се раждат и къде събират сили ветровете, бавно или бързо — никому не е известно, но Дърволомът този път наистина здраво закъсня и се забави, както никога.

Ветрове идваха, но бяха приятни, меки ветрове, какъвто е южнякът, дето разтопява преспите и развива пъпките в листа. Или лекомисленият бърборко, що разхлопва тенекиите и плаши малките деца. Или пък зефирът, който идва натоварен с планински аромати, за да ви погали.

Валяха дъждове. Валяха, но не шибаха.

Трещяха светкавици понякога, но гръмотевици не падаха.

И току-речи всички взеха да забравят Дърволома. Всички освен ранения Бор. Борът непрекъснато мислеше за Дърволома и с нетърпение го чакаше.

За да умре ли по-скоро и да се отърве от мъките? Вярно, че болеше, раната болеше нетърпимо, но Борът беше готов триста години да се мъчи и търпи, ала да дочака Дърволома, за да види как ще загине вековният му враг.

Най-сетне през един мрачен есенен ден, когато Орелът се канеше отново да пита Орлицата къде се раждат и събират ветровете, тъмен облак се появи на хоризонта и студена тръпка прошумоля в гората. Орелът погледна нататък и веднага забеляза, че Дърволомът най-сетне се задаваше.

— Ето го вятъра, ето го вятъра! — зарадва се Орелът. — Сили небесни — дочаках! Ето го, ето го пак!

Вятърът наистина приближаваше и воят му се чуваше все по-близо и по-близо.

— Жичката! Жичката на телеграфа! Орлице, вържи ми я на крака! — помоли се Орелът. — Вържи ми я на крака, че трябва да излитам! Бързо жичката!…

Орлицата сръчно върза паяжиновата нишка за крака на Орела, а царствената птица излетя и се понесе към небето. След малко гласът й затрептя във всички паяжини:

— Говори Белоглавият орел от станция Небесна!!! Тревога-а! Дърволомът идва буреносно! Засилва се към Бора! Тревога, тревога-а! Очаква се фронтално нападение, тревога-а, тревога-а! Генерал Паяк, разрешете да кацна на Бора да му кажа няколко думи окуражителни.

— Летете нагоре, летете нагоре! — предаде Сойката заповедта на Паяка.

— Искам — продължи Орелът — вятъра да срещнем аз и Борът двамата и ако трябва — да умрем!

— На гората са нужни не мъртви герои, а живи наблюдатели, затова изпълнявай каквото ти казвам! — сряза го Паякът.