— Именно — продължих аз. — Читателят мисли, че по принцип хората работят с краката си, и трябва да накараме да изпъкнат случаите на професионализъм, това е по-техничен начин да се каже, че всичко е минало добре. Карабинерите са заловили някой кокошкар? Проявили са професионализъм.

— Но това е като с Добрия папа. Сякаш казва, че предишните папи са били лоши.

— Хората може и така да са мислели, иначе нямаше да го кръстят Добрия папа. Виждали ли сте снимки на Пий XII? В някой филм за 007 спокойно биха го взели да играе шефа на Спектър.

— Но точно вестниците казаха, че Йоан XXIII е Добрия папа, а хората ги последваха.

— Точно така. Вестниците учат хората как да мислят — прекъсна ни Симеи.

— Но вестниците ли следват тенденциите на хората, или те ги създават?

— И двете, госпожице Фрезия. Хората първо не знаят какви са им тенденциите, после ние им казваме и те осъзнават, че са им такива. Да не разглаголстваме много и да работим като професионалисти. Продължете, Колона.

— Добре — продължих, — завършвам списъка: и вълкът сит, и агнето цяло, някой дърпа конците, излиза на терена, на мушката на следствието, най-лошите стъпки, светлина в дъното на тунела, спукана ни е работата, нищо не може да се направи, не сваляме гарда, плевел, който трудно ще се изкорени, вятърът се обръща, телевизията взема лъвския пай и ни оставя само трохи, крайно време е, зрителският интерес се срина, да се даде силен сигнал, да се чуе пазарът, в окаяно състояние, на триста и шейсет градуса, трън в петата, започва голямото завръщане… И преди всичко извиненията. Англиканската църква иска извинение на Дарвин, Вирджиния иска извинение за драмата на робството, електроразпределение иска извинение за лошото обслужване, канадското правителство иска извинение от инуитите. Не трябва да се пише, че църквата е преразгледала позицията си по отношение на въртенето на Земята, а че папата иска извинение от Галилей.

Мая плесна с ръце и каза:

— Наистина, никога не ми е била ясна тази мода на извиненията: дали е израз на смирение, или на безочие. Правиш нещо, което не бива да правиш, после се извиняваш и си измиваш ръцете. Сещам се за стария виц за каубоя, който препуска през прерията и чува от небето глас, който му нарежда да отиде в Абълийн, в Абълийн гласът му казва да влезе в бара и да заложи всичките си пари на цифрата пет на рулетката. Подведен от небесния глас, каубоят се подчинява, пада се осемнайсет и гласът прошепва: „Да му се не види, загубихме“.

Разсмяхме се, но после минахме на друга тема. Трябваше да прочетем внимателно и да обсъдим статията на Лучиди за Пио Алберго Тривулцио и дискусиите продължиха цял половин час. Накрая, когато Симеи в пристъп на меценатство поръча от бара на долния етаж кафе за всички. Мая, която седеше между мен и Брагадочо, прошепна:

— Аз бих направила и обратното, искам да кажа, ако вестникът е за по-развита публика, бих искала да направя рубрика, която да казва обратното.

— Да казва обратното на Лучиди? — подозрително попита Брагадочо.

— О, не, не ме разбрахте. Обратното на клишетата.

— Тези, за които говорихме преди повече от половин час ли? — попита Брагадочо.

— Да де, но аз продължих да си мисля за тях.

— Ние не — сухо каза Брагадочо.

Мая не изглеждаше засегната от отговора му и ни гледаше, все едно сме изкуфели.

— Говоря за обратното на окото на бурята и на министъра, който отправя яростни обвинения. Например Венеция е Южният Амстердам, понякога фантазията надвишава реалността, искам да подчертая, че съм расист, тежките наркотици са първата стъпка към тревата, чувствай се като у дома ми, предлагам да си говорим на вие, който се радва, е доволен, вдетинен съм, но за сметка на това съм стар, за мен тъмната Индия е китайски, успехът ме промени, в крайна сметка Мусолини е извършил и много гадости, Париж е грозен, но парижаните са много любезни, в Римини всички са на плажа и никой не стъпва в дискотеките, прехвърлил е целия си капитал в Батипаля.

— Да, и цяла гъба отровена от семейство. Откъде ги измисляте тези глупости? — попита Брагадочо, все едно беше кардинал Иполито с Ариосто.

— Някои са от една книжка, която излезе преди няколко месеца — отвърна Мая. — Но извинете, разбира се, че не са подходящи за „Утре“. Може би е време да се прибирам.

— Слушай — каза ми после Брагадочо, — да си тръгнем заедно, че умирам да ти разкажа нещо. Ако не го разкажа, ще се пръсна.

Половин час по-късно отново бяхме в таверна „Мориджи“, но докато вървяхме, Брагадочо не поиска да се впусне в откровения. Само отбеляза:

— Сигурно си забелязал какво и е на тази Мая. Аутистка е.

— Аутистка ли? Нали аутистите са затворени в себе си, не общуват. Защо казваш, че е аутистка?

— Четох за един експеримент за първите симптоми на аутизма. Представи си, че в една стая сме аз, ти и Пиерино, аутистчето, ти ми казваш да скрия някъде една топчица и да изляза. Аз я слагам в една ваза. Когато изляза, ти вадиш топчицата от вазата и я слагаш в едно чекмедже. После питаш Пиерино: когато господин Брагадочо се върне, къде ще търси топчицата? И Пиерино казва: ами в чекмеджето. Тоест Пиерино не мисли, че в моя ум топчицата е още във вазата, защото в неговия ум е вече в чекмеджето. Пиерино не е способен да се поставя на чуждо място, мисли, че всички имат в главата си това, което има той.

— Но това не е аутизъм.

— Не знам какво е, може да е някаква лека форма на аутизъм, както докачливите са параноици в първи стадий. Но Мая е такава, не е в състояние да погледне от гледната точка на друг, мисли, че всички мислят това, което и тя. Не видя ли онзи ден как в един момент каза, че той няма нищо общо — за този той бяхме говорили един час преди това. Тя беше продължила да мисли за него или и беше изплувал в ума в този момент, но не мислеше, че ние може вече да не мислим за него. Луда е, най-малкото, казвам ти. А ти продължаваш да я гледаш, докато говори, все едно е оракул…