Тогава Педро получава известие от Бил, от Донго. Докато претърсвали камионите на немската колона, един партизанин, Джузепе Негри, го повиквал и му казал: „gh`e chi el Crapun“, тоест на добър италиански, че там е глупакът, или че според него странният войник с каска на главата, слънчеви очила и вдигната яка е самият Мусолини. Бил отива да провери, странният войник се прави на три и половина, но накрая е разобличен, наистина е той, Дучето, и Бил — понеже не знае какво да направи — се опитва да бъде на висотата на историческия момент и му казва:

— В името на италианския народ, вие сте арестуван. — И го води в кметството.

Междувременно в Мусо сред колите на италианците откриват една с две жени, две деца и един тип, който твърди, че е испанският консул и че отива на важна среща в Швейцария с неназован английски агент, но документите му изглеждат фалшиви и го арестуват, докато той гръмко протестира.

Педро и хората му изживяват исторически момент, но отначало като че ли не си дават сметка за това, просто са заети да опазват обществения ред, да избегнат линча, да уверят затворниците, че и косъм няма да падне от главите им и че ще бъдат предадени на италианското правителство в мига, когато успеят да го информират за тях. И наистина следобеда на 27-и април Педро успява да съобщи по телефона вестта за ареста в Милано и тогава на сцената излиза Комитетът за освобождение, който току-що е получил телеграма от Съюзниците с искане да им бъдат предадени Дучето и всички членове на Социалната република съгласно клаузата на мирното споразумение, подписано през 1943 година от Бадолио и Айзенхауер („Бенито Мусолини, главните му съюзници фашисти… които сега или в бъдеще ще се намират на територия, контролирана от съюзническото военно командване или италианското правителство, трябва да бъдат незабавно арестувани и предадени на силите на Обединените нации“). Чуло се, че на летището в Бресо щял да кацне безмоторен самолет, за да вземе диктатора. Комитетът за освобождение е убеден, че Мусолини ще се измъкне, ако попадне в ръцете на Съюзниците, че може би ще го затворят някъде за няколко години, след което ще се върне в играта. Луиджи Лонго (който представлява комунистите в комитета) пък казва, че Мусолини трябва веднага да бъде довършен, грозно, без процес и исторически фрази. И мнозинството от комитета усеща, че страната има належаща нужда от символ, конкретен символ, за да разбере, че двайсетте години са наистина приключили: мъртвото тяло на Дучето. Още повече че страхът не е само, че Съюзниците ще сложат ръка на Мусолини, а че, ако съдбата на Мусолини остане неизвестна, образът му ще витае като безплътно, но осезаемо присъствие, като Фридрих Барбароса в легендата, затворен в пещера, готов да вдъхнови всякакви фантазии за завръщане към миналото.

И след малко ще видиш дали тези в Милано не са имали право… Но не всички били на едно мнение: сред членовете на комитета генерал Кадорна клонял към удовлетворяване на Съюзниците, но бил малцинство и комитетът решил да изпрати мисия в Комо, за да извършат екзекуцията на Мусолини. Патрулът, все според широко разпространената версия, се командвал от един мъж с непоклатима комунистическа вяра, полковник Валерио, и от политическия комисар Алдо Лампреди.

Ще ти спестя всички алтернативни хипотези, например тази, че екзекуторът не бил Валерио, а някой по-важен от него. Дори се шушука, че истинският палач бил синът на Матеоти или че е стрелял Лампреди, истинският мозък на мисията. И така нататък. Но да приемем за вярно това, което разкриват през 1947 година — че Валерио е Валтер Аудизио, който впоследствие ще влезе като герой в парламента от страната на Комунистическата партия. Лично за мен дали е Валерио, или някой друг, същността не се променя, така че продължаваме да говорим за Валерио. Та значи Валерио със своя взвод тръгва за Донго. Междувременно, без да знае за скорошното идване на Валерио, Педро решава да скрие Дучето, защото се бои, че блуждаещите фашистки части ще се опитат да го освободят. И за да остане тайна убежището на затворника, решава отначало да го премести уж тихомълком, но със съзнанието, че новината ще се разпространи, малко към вътрешността, в казармата на финансовия надзор на Джермазино. Но после щял да вземе Дучето през нощта и да го премести другаде, на място известно на малцина, в посока Комо.

В Джермазино Педро има възможност да размени няколко думи с арестувания, който го моли да предаде поздравите му на една дама, която е в колата с испанския консул, и с известна неохота признава, че това е Петачи. След това Педро се среща с Петачи, която отначало опитва да се представи за друга, но после отстъпва, разкрива си душата, разказва за живота си до Дучето и моли като последно желание да я съберат отново с любимия. На което Педро, объркан, след като се съветва със съратниците си, трогнат от тази човешка история, се съгласява. И ето че Петачи участва в среднощното преместване на Мусолини във второто скривалище, до което така и не стигат, защото пристига новината, че Съюзниците са вече в Комо и потушават последните огнища на фашистка съпротива; и така, малкият конвой от две коли обръща пак на север. Колите спират в Адзано и след кратък преход пеша бегълците са приети от доверено семейство, семейство Де Мария, и Мусолини и Петачи са настанени в малка стая с двойно легло.

Педро не знае, че това е последният път, когато ще види Мусолини. Връща се в Донго и на площада пристига камион пълен с въоръжени мъже с чисто нови униформи, които контрастират с опърпаните и събирани оттук-оттам дрехи на неговите партизани. Новопристигналите се строяват пред кметството. Началникът им се представя като полковник Валерио, офицер, упълномощен да поеме генералното командване на Корпуса на доброволците за свобода, представя неопровержими акредитиви и казва, че е изпратен да разстреля затворниците, до един. Педро се опитва да се противопостави, като иска затворниците да бъдат предадени на властите, които да организират редовен процес, но Валерио не отстъпва, нарежда да му дадат списъка с арестуваните и слага до всяко име черно кръстче. Педро вижда, че на смърт е осъдена и Кларета Петачи, възразява, че тя е просто любовница на диктатора, но Валерио отговаря, че такива са заповедите от командването в Милано.

И тук внимавай — това е много ясно в мемоарите на Педро, но в други версии Валерио казва, че Петачи се е вкопчила в мъжа си, той и е наредил да се дръпне, тя не се подчинила и била убита, така да се каже, по погрешка, от престараване. Всъщност обаче и тя е била осъдена, но не това е важното, а че Валерио разказва различни истории и не може да му се вярва.

Следват объркани събития: уведомен за присъствието на мнимия испански консул, Валерио иска да го види, заговаря го на испански, а онзи не може да отговори, тоест не е никакъв испанец, Валерио го зашлевява, идентифицира го с Виторио Мусолини и заповядва на Бил да го отведе на брега на езерото и да го разстреля. Докато вървят натам, някой друг разпознава в мъжа Марчело Петачи, брат на Кларета, и Бил го връща обратно, но още по-зле, докато онзи бръщолеви за направени на Италия услуги, за тайни оръжия, които е открил и е укрил от Хитлер, Валерио слага и него в кюпа на осъдените на смърт.

Веднага след това Валерио и хората му отиват в дома на Де Мария, залавят Мусолини и Петачи и ги отвеждат с кола в една уличка в Джулино ди Медзегра, където ги карат да слязат. Отначало Мусолини, изглежда, смята, че Валерио е дошъл да го освободи, но чак тогава разбира какво го чака. Валерио го блъсва към една решетка и му прочита присъдата, опитвайки се (както ще каже после) да го отдели от Кларета, която отчаяно се е притиснала в любовника си. Валерио се опитва да стреля, но автоматът му дава засечка, той иска друг от Лампреди и стреля пет пъти по осъдения. После ще каже, че Петачи внезапно е излязла на мушката му и е убита по погрешка. Това е на 28-и април.

Но всичко това знаем от разказите на Валерио. Според него Мусолини е умрял като парцал, според легендите, родили се по-късно, той разкопчал шинела си с вик: „Целете се в сърцето“. Какво се е случило всъщност на тази уличка никой не знае освен екзекуторите, управлявани и след това от Комунистическата партия.

Валерио се връща в Донго и организира разстрела на всички останали високопоставени лица. Бараку моли да не го разстрелват в гърба, но го блъскат в групата, Валерио вкарва в редицата и Петачи, но всички останали осъдени протестират, защото го смятат за предател, кой знае какво бил направил. След това се взема решение да бъде разстрелян отделно. След като другите падат, Петачи се отвързва и хуква към езерото, хващат го, но успява да се освободи отново, хвърля се във водата и започва да плува отчаяно, но го довършват с автоматен откос и изстрели с карабина. След това Педро, който не е искал неговите хора да участват в разстрела, нарежда да извадят трупа от водата и го натоварва на същия камион, на който Валерио е натоварил труповете на останалите. Камионът ще тръгне за Джулино, за да натовари и телата на Дучето и Кларета. После отива в Милано, където на 29-и април всички са изложени на площад „Лорето“ точно където са били захвърлени труповете на разстреляните преди почти година партизани — фашистките военни ги оставили на слънце цял ден, забранявайки на роднините да вземат останките.