От мързел бях записал курс по немски. Казвах си, че няма да уча много, така и така всичко знам. По онова време светилото беше професор Ди Самис, който си беше свил, както го наричаха студентите, орлово гнездо в една порутена барокова сграда, където по широко стълбище се стигаше в просторен атриум. От едната страна беше институтът на Ди Самис, от другата — aula magna, както помпозно я наричаше професорът, в общи линии една зала с петдесетина места.

В института можеше да се влиза само по пантофи. На входа имаше достатъчно за асистентите и двама-трима студенти. Който останеше без пантофи, чакаше навън да му дойде редът. Всичко беше излъскано с восък, според мен даже книгите по стените. Дори лицата на асистентите, старци, които от праисторически времена чакаха реда си за професура.

Аулата беше с много висок таван и готически прозорци (така и не разбрах защо в тази барокова сграда) със зелени витражи. В точното време, тоест в един и четиринайсет, професор Ди Самис излизаше от института, следван на метър разстояние от стария асистент и на два метра от по-младите, под петдесетгодишните. Старият асистент му носеше книгите, младите — магнетофона. Магнетофоните в края на петдесетте бяха огромни, приличаха на ролс-ройсове.

Ди Самис преминаваше десетте метра, които деляха института от аулата, сякаш бяха двайсет: не вървеше по права, а по крива линия, не знам парабола ли, или елипса, казваше на висок глас: „Идваме, идваме“, след което влизаше в аулата и сядаше на нещо като изсечен подиум — все едно всеки момент щеше да се провикне: „Именувайте ме Ишмиъл“.

Витражите хвърляха мъртвешка зелена светлина върху лицето му, което се усмихваше злобно, докато асистентите му включваха магнетофона. След това започваше:

— Противно на казаното наскоро от моя многоуважаван колега професор Бокардо… — И така два часа.

От зелената светлина ме унасяше в дрямка като вода, виждах го и в очите на асистентите. Познавах тяхното страдание. В края на двата часа, докато ние, студентите, се изнизвахме навън, професор Ди Самис ги караше да превъртят лентата, слизаше от подиума, настаняваше се демократично на първия ред банки с асистентите и всички заедно прослушваха двата часа лекция, докато професорът кимаше доволно на всеки пасаж, който му се струваше важен. И трябва да отбележим, че курсът беше по немския превод на Лутер на Библията. Направо прелест, казваха колегите ми и въртяха очи.

В края на втори курс и макар да ходех на лекции много рядко, имах дързостта да поискам да пиша дипломна работа за иронията у Хайне (струваше ми се утешителен неговият начин да пише за нещастните любови с нещо, което ми се струваше като заслужен цинизъм — подготвях се за своите любови).

— Вие, младите, ех, вие младите — каза ми Ди Самис безутешно, — веднага се хвърляте на съвременниците…

В нещо като миг на просветление разбрах, че дипломната работа с Ди Самис няма да я бъде. Тогава се сетих за професор Ферио, по-млад, известен с мълниеносния си ум, който се занимаваше с епохата на романтизма и сие. Но по-възрастните ми колеги ме предупредиха, че при всички положения Ди Самис щял да бъде втори рецензент на дипломната ми работа и не трябвало да се обръщам официално към професор Ферио, защото Ди Самис щял да разбере и да ме намрази за вечни времена. Трябваше да мина по заобиколни пътища, за да излезе, че Ферио ми е предложил да пиша дипломна работа при него, и така Ди Самис щеше да си го изкара на него, а не на мен. Ди Самис мразеше Ферио по простата причина, че го беше довел в катедрата. В университета (тогава, а сигурно и сега) нещата вървят обратно на нещата в нормалния свят: не децата мразят бащите си, а бащите мразят децата си.

Мислех си, че ще мога да заговоря Ферио едва ли не случайно по време на някоя от месечните конференции, които Ди Самис организираше в своята аула магна: те се посещаваха от много колеги, защото той винаги успяваше да покани изтъкнати учени.

Но нещата се стичаха така: веднага след конференцията следваше дискусията, която беше монополизирана от доцентите, после всички излизаха, тъй като лекторът беше поканен в ресторант „Ла Тартаруга“, най-хубавия в района, в стил средата на деветнайсети век, където сервитьорите носеха фракове. За да се стигне от орловото гнездо до ресторанта, трябваше да се пресече една широка улица с портици, после да се мине през един исторически площад, да се завие зад ъгъла на една монументална сграда и накрая да се пресече едно площадче. И така, покрай портиците лекторът вървеше заобиколен от асистентите и следван на прилично разстояние от най-храбрите студенти. На историческия площад студентите се сбогуваха, на ъгъла на монументалната сграда се оттегляха асистентите, нещатните пресичаха площадчето, но се сбогуваха на прага на ресторанта, където влизаха само гостът и редовните преподаватели.

Професор Ферио така и не разбра, че съществувам. Междувременно бях разлюбил средата и вече не ходех на лекции. Превеждах като автомат, но човек трябва да взема каквото му се предлага, и обръщах в долче стил нуово един тритомен труд за ролята на Фридрих Лист в създаването на Zollverein, немския митнически съюз. Разбирате значи защо спрях да превеждам от немски, но вече беше късно да се върна в университета.

Проблемът е, че не приемаш мисълта: продължаваш да живееш с убеждението, че един ден ще си вземеш всички изпити и ще защитиш. А когато живееш, като подхранваш невъзможни надежди, вече си губещ. И когато го разбереш, се отпускаш съвсем.

Отначало намерих работа като частен учител на едно германче, твърде глупаво да ходи на училище, в Енгадина. Чудесен климат, приемливо усамотение, и издържах една година, защото заплатата беше добра. След това майката на момчето ме сгащи един ден в един коридор и ми даде да разбера, че не би и било неприятно да се отдаде (на мен). Имаше щръкнали зъби и намек за мустак и аз любезно и обясних, че не съм на същото мнение. Три дни по-късно бях уволнен, защото момчето не напредвало.

След това започнах да се препитавам като драскач. Мислех да пиша за вестниците, но успях да се вмъкна само в няколко местни ежедневника, пишех театрална критика за постановките в провинцията и местните трупи. Дори успях да напиша рецензия за без пари на аванспектакъла, като тайно гледах иззад кулисите танцьорките, обути с мрежести чорапи, очарован от целулита им, и като ги следвах в млечния бар, където вечеряха кафе с мляко — и, ако не бяха на червено, едно яйце с масло. Там имах първия си сексуален опит с една певица в замяна на ласкателна бележка в един вестник в Салуцо, но на нея и стигаше.