Мая беше смутена и и личеше, но останалите се вълнуваха от идеята и доколкото познавах Лучиди, очакваха хубава отровна статия.

Мая излезе първа и ми кимна, сякаш да каже: „Извинявай, тази вечер трябва да остана сама, отивам да поспя с един стилнокс“. Така попаднах в лапите на Брагадочо, който продължи да ми разказва своите истории, докато вървяхме, и гледай ти, се озовахме на улица „Баниера“, сякаш мрачността на това място отговаряше на мъртвешката природа на разказа му.

— Слушай сега, попаднах на една поредица събития, които биха могли да противоречат на моята хипотеза, но ще видиш, че не е така. Значи Мусолини, разфасован, е зашит надве-натри и е погребан с Кларета и компания на гробището в Музоко, но в безименен гроб, така че никой да не може да ходи на носталгични поклонения. Сигурно точно това е искал този, който е помогнал на истинския Мусолини да избяга, тоест да не се говори много-много за смъртта му. Ясно, че е нямало как да се създаде митът за скрития Барбароса, който чудесно би свършил работа с Хитлер, чийто труп не се знае къде е отишъл, нито дали наистина е умрял. Но, след като се знае, че Мусолини е мъртъв (и партизаните продължават да почитат площад „Лорето“ като магически момент на Освобождението), хората трябва да са готови за идеята, че един ден покойникът ще се появи отново — като преди и повече от преди, както се пее в песента. А закърпената пихтия няма как да я възкресиш. Но ето тук на сцената излиза оня досадник Лечизи.

— Май си спомням, нали той беше откраднал трупа на Дучето?

— Именно. Двайсет и шест годишен хлапак, последният защитник на Сало, целият в идеали и без никакви идеи. Иска да погребе подобаващо своя идол или да направи скандална реклама на надигащия се неофашизъм. Събира банда от безмозъчни типове като него и през една нощ на април 1946 година нахлува в гробището. Шепата нощни пазачи спят като заклани; той отива право при гроба, защото явно е получил информация от някого, изравя тялото, още по-разложено, отколкото когато е положено в ковчега — а е минала цяла година, представи си само какво е намерил — и преспокойно си го отнася, като ръси по пътеките на гробището тук парче разложена плът, там две фаланги. Пълен мърляч.

Струваше ми се, че на Брагадочо страшно би му харесало да можеше да участва в това зловонно пренасяне: вече очаквах всичко от неговата некрофилия. Оставих го да продължи.

— Неочакван обрат. Заглавия във вестниците. Полиция и карабинери, които сто дни се блъскат насам-натам, без да намерят и следа от тленните останки, а като се има предвид смрадта, която са излъчвали, би трябвало да оставят вонлива следа по целия си път. Но само няколко дни след отвличането хващат първия съучастник, някой си Рана, и после един по един и останалите, докато накрая и самият Лечизи е заловен в края на юли. И откриват, че за известно време тялото е било скрито в една къща на Рана във Валтелина, а после през май е предадено на отец Дзука, францисканския игумен на манастира „Сант Анджело“ в Милано, който зазидал трупа в третия кораб на църквата си. Отец Дзука и неговия сътрудник отец Парини са отделна история, някои ги смятат за капелани на един добър и реакционистки Милано, които дори пренасяли фалшиви пари и опиати в неофашистките среди и които като добросърдечни братя не можели да се откажат от дълга на всеки добър християнин parce sepulto 16 , но и това не ме интересува особено. Интересува ме това, че правителството се заема, със съгласието на кардинал Шустер, да погребе тялото в един параклис на капуцинския манастир в Черо Маджоре и го оставя там от 1947 до 1957, единайсет години, без тайната да бъде издадена. Нали разбираш, че това е най-важният момент в историята. Онзи тъпанар Лечизи е рискувал да извади трупа на двойника, не че в това състояние можело да се направи сериозно повторно изследване, но при всички случаи за този, който дърпа конците на историята с Мусолини, е по-добре да потули всичко, да успокои нещата и за случая да се говори възможно най-малко. Но междувременно, докато Лечизи (след двайсет и един месеца в затвора) прави блестяща парламентарна кариера, става така, че новият министър-председател Адоне Дзоли, който е успял да влезе в правителството с гласовете на неофашистите, за компенсация се съгласява трупът да бъде върнат на семейството и да бъде погребан в родния му Предапио в нещо като светилище, където и до днес се събират стари носталгици и нови фанатици с черни ризи и римски поздрави. Мисля, че Дзоли не е бил в течение за съществуването на истинския Мусолини и следователно не е бил разтревожен от култа към двойника. Не знам, може да е било и другояче, но работата с двойника съвсем не е в ръцете на неофашистите, а в други, къде-къде по-могъщи.

— Извинявай, но каква роля играе семейството на Мусолини? Или не знаят, че Дучето е жив, което ми се струва невъзможно, или приемат да вземат у дома чужд труп.

— Знаеш ли, още не съм разбрал каква е ситуацията със семейството. Мисля си, че са знаели, че техният съпруг и баща е жив някъде. Ако се е криел във Ватикана, е било трудно да го виждат, ако някой от семейство Мусолини влезел във Ватикана, нямало да остане незабелязан. Хипотезата за Аржентина е по-добра. Улики? Например Виторио Мусолини. Избягва чистките, работи като филмов сценарист дълго време, след войната живее в Аржентина. В Аржентина, разбираш ли? За да е близо до баща си? Не можем да го кажем, но защо в Аржентина? И има снимки на Романо Мусолини и други хора на летище „Чампино“, които изпращат Виторио за Буенос Айрес. Защо да отдават толкова значение на пътуването на брат си, който още преди войната е ходил чак в Съединените щати? Ами Романо? След войната става известен джаз пианист, изнася концерти и в чужбина, със сигурност историята не се занимава с концертните пътувания на Романо, но дали и той не е минал през Аржентина? А госпожа Ракеле? Тя е съвсем свободна, никой не и пречи да попътува, може би, за да не се набива на очи, отива в Париж или в Женева и оттам в Буенос Айрес. Кой знае. Когато става кашата с Лечизи и Дзоли и на нея изведнъж и изсипват тези остатъци от труп, тя не може да каже, че това трупът на друг човек, прави се на три и половина и го прибира вкъщи, така се поддържа живо желанието за фашизъм сред носталгиците, в очакване на завръщането на истинския Дуче. Но историята на семейството не ме интересува, защото тук започва втората част на разследването ми.

— Какво става?

— Времето за вечеря вече мина, а от моята мозайка липсват още няколко парчета. Ще говорим по-нататък.

Не разбирах дали Брагадочо е необикновен разказвач на роман подлистник, който ми дозира творбата си на парчета с необходимия suspense на всяко „следва продължение“, или наистина все още строи интригата си парче по парче. Но не виждах смисъл да настоявам, защото от цялото това разнасяне на смърдящи останки ми се гадеше. Върнах се вкъщи и също си взех един стилнокс.

Четвъртък, 28 май

— За брой 0/2 трябва да измислим водеща статия за честността — каза Симеи тази сутрин. — Вече се знае, че в партиите има гнили ябълки и че всички са вземали подкупи, трябва да дадем да се разбере, че ако поискаме, бихме могли да развихрим кампания срещу партиите. Трябва да се мисли за една партия от честни хора, граждани, способни да говорят за една различна политика.

— Да внимаваме — казах, — това не беше ли позицията на Фронта на обикновения човек? 17

— Обикновеният човек беше реабсорбиран и кастриран от християндемокрацията, която тогава беше изключително силна и хитра. Но днешната християндемокрация се клати, героичните времена са в миналото, днешните са шайка тъпаци. А пък и нашите читатели вече не знаят какво е Обикновеният човек. Това са неща отпреди четирийсет и пет години — каза Симеи, — а нашите читатели вече не помнят дори това, което е станало преди десет. В един важен всекидневник, в една статия в чест на Съпротивата, току-що видях две снимки, едната на камион партизани, а другата на строени мъже с фашистки униформи, които отправят римски поздрав и които са описани като „скуадристи“. А стига де, скуадристите са от двайсетте години и не носят такива униформи, а тези на снимката са фашистка милиция от трийсетте — началото на четирийсетте, нещо, което свидетел на моята възраст лесно ще види. Не че искам в редакциите да работят само хора на моята възраст, но аз прекрасно различавам по униформите берсалиерите от Ламармора от войниците от Бава Бекарис, макар и едните, и другите да са били отдавна мъртви, когато съм се родил. Щом колегите ни имат слаба памет, представете си как нашите читатели ще си спомнят за Обикновения човек. Но да се върнем към моята идея, нова партия на честните може да притесни сума ти народ.