Така „подправен“, той яхна отново петстотинкубиковата машина и като излезе из завоите на прохода, полетя към Пазарджик със сто километра в час.

Надяваше се да настигне капитан Слави Ковачев някъде по средата на пътя за Батак, но изглежда, че и колегата му „надуваше“ с не по-малка бързина. Едва при язовира зърна машината му и тозчас се спусна да го гони по петите, като сигнализираше с клаксона си точките и тиретата на думата „стоп“. Ехото подемаше и препращаше дрезгавите звуци на сирената, но всичко това звучеше неясно и объркано, защото между точките и тиретата нахлуваше пукотевицата на мотора, пък и планинският вятър бучеше и виеше из усоите като аероплан.

А по синята и гладка повърхност на язовира, ту ослепително искряща, ту мастилено тъмна, стоеше сякаш на едно място платноходка и платното й приличаше на възправено към небето крило. Макар и улисан в преследването, Авакум поизвърна глава, изгледа за миг синия лазур, който меко сияеше наляво от пътя, и кой знае защо сдържано въздъхна. Може би поради това, че в тази част на планината въздухът беше влажен и като да сладнеше от изобилно разтворения в него боров аромат. Той си помисли: „Вместо на Златните пясъци тук бихме могли да прекараме със Сия една чудесна седмица“, но тутакси се намръщи и с една несвойствена за характера му припряност позавъртя ръчката на газта: мотоциклетът се възкачваше по нанагорнището, беше загубил от инерцията си и леко се задъхваше.

Километър-два пред разклона, откъдето се отделяше пътят за Момчилово, капитан Ковачев дочу бумтежа на Авакумовата машина. Опита се да вземе преднина, но не успя: Авакум префуча с трясък и пищене покрай него, надмина го със стотина крачки и натисна спирачката — колелетата изскърцаха и мотоциклетът замря.

Другият направи същото — той закова мотора на двадесет крачки подире му, скочи от седлото, бръкна в десния джоб на тужурката си и застина на място.

През това време Авакум запали цигарата си, поразкърши рамене и се огледа. Над главата му се издигаше висок скат — една зелена стена от вековни мури и борове, препречени с папрати и храсталак. Дълбоко под краката му зееха долища и в дъното им, макар че денят беше слънчев, владееше сумрак, лежеше тежка зеленикава сянка. Беше тихо наоколо, спокойно, глухо — както бива винаги по закътаните места на планинските краища, обраснали със стари борови гори.

Сега, като почувствува самотията и дивата суровост на природата, сред която се намираше, Авакум разбра защо капитан Ковачев държи все още ръката си вътре в тужурката. „Пръстът му е на спусъка“ — помисли той и се засмя.

— Ало, колега — извика той, — ще хванеш ставен ревматизъм от туй желязо, дето го държиш. Не е хигиенично!

И с бавни и широки стъпки се запъти към него.

Капитан Ковачев го дочака на мястото си, без да помръдне. Той беше връстник на Авакум, но изглеждаше по-младолик и на фигура по-як. Имаше мъжествено, твърдо лице, пепеливосините му очи гледаха смело, малко грубовато, бяха упорити и самонадеяни, като на човек, който не обича да му противоречат.

— Ама ти все още ли не можеш да ме познаеш? — запита го Авакум, като не направи никакво усилие, за да прикрие нотките на самодоволство и хапливост в гласа си. — Какъв си такъв детектив?

Слави Ковачев извади ръката си от тужурката и повдигна мълчаливо рамене. Той отиде до мотоциклета си, улови кормилото и преметна крака през седлото.

— Ти си бил винаги маниак на тая тема — да се гримосваш като актьор — въздъхна той. — Пък и гримосването, и детективщината са овехтели понятия като старите криминални книжлета. — Той сложи десния си крак върху стъпенката. — Тия неща правят впечатление само на децата от пионерския курс!

— Наистина — усмихна се Авакум, — аз се уверих в това, като идвах насам и наблюдавах дясната ти ръка. Не ти ли се схвана показалецът?

Те бяха участвували заедно в няколко акции, познанството им, преминало през усилията и рисковете на общата работа, отдавна беше се превърнало в добро приятелство. Но винаги, когато случаят ги събираше, те се заяждаха, макар и незлобиво, един с друг — дружбата им се превръщаше в някакъв ожесточен дуел с обезопасени рапири.

— Ето заповедта — каза Авакум и показа документа. — Искаш ли да разгледаш по-отблизо печата?

— Няма нужда — кимна Слави Ковачев. И допълни, като се усмихваше весело: — Мислиш ли ти, че един служебен човек, когото гонят служебно по петите, за да се изпълни една обща задача, няма да бъде навреме уведомен?

— Аха! — Авакум се чукна по челото. — Защото си бил навреме уведомен, сигурно затова не си могъл да забележиш номера на мотоциклета ми, нали?

Слави Ковачев премести крака си върху педала на машината и се начумери.

— Ходил ли си в Момчилово? — подвикна той през грохота на мотора. — Не си? Тогава карай след мен и си отваряй очите, че пътят след разклона е лош! — И без да погледне приятеля си, той се понесе напред.

След около пет минути те стигнаха мястото на разклона. Бялото шосе, по което бяха се изкачили дотук, слизаше стръмно надолу, виеше се като платно, проснато на слънце, помежду баирите изчезваше в далечината на югоизток, зад един синкав рид. От височината право на юг започваше мек коларски път, притиснат от две страни с гъсти храсталаци. Ту лъкатушеше през голи поляни, бухнали в див къпинак и високи папрати, ту се завираше в усойничави гори, където сред боровете стърчаха тук и там дебели белостволести мури — като великани, възправили почернели снаги, за да подпират небето. Понякога се провираше между отвесни скатове, покрити с мъх и нашарени със сиви и червени лишеи, и тогава приличаше на истински тунел, защото отгоре, над скатовете, гората се скланяше и образуваше свод.