По тия места скоро не беше валяло дъжд, но сенчестите части на пътя бяха влажни — личаха следи от копита и шини. Авакум, който се движеше с не повече от тридесет километра в час, забеляза следите и на първо време не им обърна особено внимание, но на един завой натисна рязко спирачката и скочи от седлото. Коленичи на земята, извади листче от бележника си, постави го върху пръста и съвсем леко го натисна с длан. После доизясни с молив отпечатъка, метна се върху седлото и с мъка догони приятеля си, който беше избягал доста напред.

След десетина минути препускане, пътят ги изведе на една висока поляна. Под тях сред неравната котловина се гушеше Момчилово. А зад селото издигаше косматата си снага Карабаир.

Без да слиза от машината си, капитан Ковачев посочи с ръка:

— Погледни наляво — не ти ли прави впечатление тази картинка?

На около два километра източно от селото Авакум видя разхвърляни баири — едни по-ниски, други по-високи, всичките кафяви, голи, с назъбени канари по челата. Това беше една хаотична малка планина, насечена с десетки стръмни долове, в чиито дълбочини като да пълзяха валма от белезникави мъгли.

Авакум гледаше нататък и макар да беше горещо, усещаше хладина по гърба си.

— Тази местност се нарича Змеица — каза Слави Ковачев. — Аз не съм минавал по тия места, но съм слушал да се разправят за тях най-неприятни работи. Няколко километра надлъж и нашир само голи чукари и гъсти, непроходими храсталаци. Вървиш, вървиш — и все храсти до коленете ти, до раменете, и скали между тях — напукани, озъбени, — и така — наляво, надясно пустош — докъдето окото стига. Никакви пътища, никакви пътечки. Лятно време по чукарите се приличат какви ли не гадини — гущери, смоци, змии — може би оттук иде и самото име — Змеица. А доловете са такива, че ако погледнеш от дъното им нагоре — струва ти се, че си изпаднал в самата преизподня. Казват, че там било винаги влажно — и сигурно ще е така, защото през горещите дни се образуват изпарения, които много приличат на мъгли. Нали виждаш? Като че пушилка лази тук и там. А когато през горещините се извие буря — най-много гръмотевици падат все по тия места. Какво ли ги привлича — дявол знае… Зиме пък било още по-лошо! Тук, на Змеица, преди две години станало голямо нещастие: вълци разкъсали горския надзирател. Така съм чувал да се приказва. Имало много вълци, сновели на глутници — те дебнели пътя, дето води от Лъките за Момчилово. Този път извива като дъга покрай Змеица… Миналата година през месец октомври — пак из тия пущинаци — бил обкръжен от наши граничари диверсантът Кадемов. Сигурно знаеш тази история? Кадемов е от село Лъките. По онуй време той мерил да се прехвърля на юг. Сега духът му броди из тия тилилейски места — Слави Ковачев се усмихна — я като вълк единак, я като смок… Изобщо от всичката тази дива околност, дето е около нас, Змеица е най-неприятната. Но аз, ако ме питаш, бих се решил и посред нощ да я пребродя — въпреки че е толкова страшна — стига да имам в ръката си един по-сигурен ветроупорен фенер. А ти? Би ли тръгнал нощно време из тия места?

— Само с два фенера — усмихна се с невесела усмивка Авакум.

(обратно)

9

Заранта на третия ден след тия събития полковник Манов четеше писмените рапорти на двамата контраразузнавачи. Той се учудваше на противоречивите им заключения, на различията в характеристиките, които бяха дали за арестувания учител Методи Парашкевов.

Слави Ковачев пишеше:

„Този човек е на 45 години, не е женен, има вид на изпечен планинар — на лице, което твърде често скита из планината — и лете, и зиме. В Момчилово разправят, че бил голям ловец.

Родом е от град Преслав. Родителите му са били заможни хора — притежавали са голямо лозе. Бащата е починал през 1945 година, а майката — една година по-късно. Няма други братя и сестри. Учителствувал е (преди Девети септември) в Коларовград и в Провадия, След Девети септември — до края на 1946 година — живее в София, не работи нищо (?). После — в началото на 1947 година — сам пожелава да бъде назначен за учител в някое от родопските села (?).

В Момчилово имат добро мнение за него, но аз мисля, че той е всъщност един опасен и много хитър враг. По всичко изглежда, че по времето, когато е бил в София, той се е свързал с вража шпионска агентура и по нейно нареждане е заминал да учителствува в Родопите, близо до границата. За да може да държи връзка със съответните резиденти и с лица, които минават нелегално границата, той се прикрива в очите на хората като страстен планинар и голям ловец. Като такъв той е имал винаги неограничена възможност да скита, където си иска — тоест да се среща в потайни места с предатели — шпиони, диверсанти и др.

Уликите, че именно той е откраднал скицата от военно-геоложкия пункт, са неоспорими. Старши милиционерът е ударен с пистолет по главата само тридесет секунди, след като е разговарял с него. Напоеният с хлороформ пешкир е негов — за това има свидетели — хазайката му и съседите. В чекмеджето на масата му намерихме и самия хлороформ — една голяма ампула, снабдена със сифон за изпръскване. Под разбития прозорец прибрахме фас от цигара — трето качество, тютюнева фабрика «Бузлуджа», — каквито пуши той. А в сакото му открихме кутия «Бузлуджа» със седем цигари. Задържането му е станало в момента, когато е готвел раницата си за път. Изглежда, че е бил изненадан, затова не е имал възможност да отнесе хлороформа на друго място.

Свидетелите разправят, че в последно време той често се прибирал в къщи към полунощ (?).

На разпита той се държа много самоуверено, дори си даваше вид на обиден човек. Така обикновено се държат враговете, преди фактите на следствието да са ги притиснали до стената.

На въпроса ми: «Къде сте ходили до полунощ, преди да се срещнете със старши милиционера?» — той отговори: «Бях на разходка из околностите на селото.» Запитах го: «Кои околности?» Отговори ми: «На запад.» А свидетелят Марко Крумов, който живее в източните покрайнини, разправя, че го бил видял към десет часа вечерта на пътя, дето води за село Лъките и минава покрай местността Змеица. Тази местност се пада не западно, а източно от селото. В местността Змеица миналата година е бил обграден и ликвидиран диверсантът Кадемов от село Лъките.

На въпроса ми: «Как така именно вашият пешкир се е намерил върху лицето на старшината Стоян?» — той отговори: «Та един ли подобен пешкир има в България?» Запитах го: «А къде го държите вашия пешкир?» Отговори: «На закачалката в антрето.» Направихме най-щателен оглед и в антрето, и в стаята му не намерихме такъв пешкир.

На въпроса ми: «А как ще обясните наличието на хлороформ у вас?» — отговори: «Занимавам се с естественоисторически изследвания, служи ми за някои опити с животни и насекоми.» А по специалност Методи Парашкевов е химик, завършил е химия в Софийския университет.