Да се отговори на тези въпроси не е никак трудно. Представете си, че ние тримата живеем в Момчилово. И че другарят Манов има например цианкалий и това — че има цианкалий — е известно на някои хора. Междувременно и аз се сдобивам тайно с такава отрова и умъртвявам с нея моя колега Слави Ковачев. Никой не знае, че аз притежавам тази рядка отрова и затова поне на първо време никой няма да се усъмни в мен. Но в другаря Манов ще се усъмнят мнозина, тъй като мнозина ще си спомнят, че именно той, другарят Манов, притежава такава рядка отрова. И лицето X, като е знаело, че Методи Парашкевов има хлороформ и че в Момчилово само Методи Парашкевов има хлороформ, решава да действува не с друго оръжие, а именно с хлороформ. На практика лицето X е осъществило поговорката „с един куршум — два заека“. Тоест хем ще свърши полезна за себе си работа, хем ще навлече подозрение върху друг човек. В случая лицето X е действувало със свой хлороформ. А що се, отнася до пешкира — аз мисля, че лицето X го е откраднало от учителя в навечерието на двадесет и втори срещу двадесет и трети август. Колкото до угарката — това е обикновена случайност. Тя е на учителя, разбира се. Като е минавал под прозореца, той е захвърлил недопушената си цигара и фаса е стъпкал с крак.

Както виждате, лицето X не е лишено от досетливост и комбинативно въображение. Неговият адрес не трябва да се търси в никакъв случай между непохватните и неинтелигентни хора.

Но въпреки своята „похватност“ и въпреки своята „интелигентност“ лицето X е извършило в случая няколко непростими за каузата си грешки. Ако престъпниците не правеха грешки, то и престъпленията им никога не биха били разкривани, нали? За нас въпросът се свежда до това — грешките да бъдат забелязани навреме.

Аз мисля, че системата на диверсия, усвоена от лицето X, в общи линии е хитро скроена и умно замислена. Но в осъществяването й X е допуснал няколко съществени грешки. Първо — не се е погрижил да остави върху стената на пункта няколко драскотини, които да напомнят следи от човешки крак. Второ — не се е досетил да хвърли върху земята, в подножието на разбития прозорец, няколко цепленки от разбития джам. Трето — X е извършил голяма нетактичност, като е изпилил желязната пръчка отвътре и като е огънал тази пръчка навън вместо навътре. Груба грешка е и това, дето е оставил върху каменния под големи парчета стъкло.

Ако лицето X беше съумяло да избегне тия дребни, но фатални грешки, аз в никакъв случай нямаше да открия диверсионния характер на извършеното престъпление. И аз щях да предполагам, както предполага моят колега Слави Ковачев, че авторът на престъплението е учителят Методи Парашкевов.

Авакум постоя някое време пред прозореца. Долу по отсрещния плочник бавно вървеше млад мъж с мека филцова шапка върху главата си. Той вървеше бавно и разсеяно гледаше пред себе си. „Мъжете носят шапките си обикновено малко надясно, към дясното ухо — помисли Авакум. — А тоя е направил обратното, накривил е шапката си наляво, към лявото ухо.“ После изведнъж се досети, че стои обърнат гърбом към полковника. „Нито е прилично, нито е уставно“ — укори се той и бързо се върна на мястото си.

Полковникът пак ровеше в чекмеджето си — търсеше скътана цигара и това правеше с голямо усърдие и много съсредоточено.

Авакум отново си припомни човека с филцовата шапка, който вървеше бавно и разсеяно гледаше пред себе си. „Научил е неприятна новина, или пък се вълнува от нещо, което изведнъж е объркало плановете му“ — помисли той.

Слави Ковачев сдържано въздъхна, тръсна глава и се изправи. Той имаше още тоя самоуверен вид на лицето си, но беше малко пребледнял и като че ли бръчките по челото и около очите му бяха станали по-дълги и по-дълбоки.

„Сега честолюбието му се гърчи като настъпено змийче“ — досети се Авакум и тутакси почувствува, че някаква особена и едва доловима жалост е изпълнила сърцето му. Но кого жалеше повече в тоя миг — дали отчаяния човек с филцовата шапка, или смутения си колега, — не можеше да разбере.

Полковникът намери скътаната цигара, погледа я някое време, после сякаш се разсърди за нещо, смачка цигарата между пръстите си и я захвърли в кошчето за книги. Той отправи очи към Слави Ковачев и помълча.

— Е какво — повдигна той рамене, — вие, другарю капитан, сигурно искате разрешение да си отивате?

— Моля за разрешение да си отида — каза тихо Слави Ковачев.

Полковникът стана и му подаде ръка.

— Благодаря за старанието ви — каза той.

Слави Ковачев събра вежди, сякаш изведнъж го беше заболял кътен зъб.

— Вие можете още днес да се върнете в службата си — каза сухо полковникът.

Слави Ковачев пристъпи към Авакум, за да се сбогува. Той стисна с овлажняла ръка десницата на колегата си и му се усмихна. Влажната ръка, усмивката, сърдечното приятелско ръкостискане — всичко това натъжи още повече Авакум. Той се попрегърби на стола си и заби поглед в цветните шарки на килима.

Полковник Манов застана до него и сложи ръка на рамото му:

— Днес на обяд ти ще ми бъдеш гост. Аз ей сега ще кажа на Христина да ни приготви юфка с прясно зеле и с много черен пипер. Нали това беше любимото ти ястие? И ще й кажа да тури под чешмата две бутилки „Карловски мискет“. Ние ще благословим твоето унгарско ястие с нашенско вино и резултатът ще бъде отличен.

Докато Авакум търсеше най-прилични думи, за да отклони поканата, началникът на управлението предаваше вече поръчката си по телефона. Лицето му грееше от радост. В тоя миг той изглеждаше по-млад — такъв го помнеше Авакум от ония години, когато работеше в оперативния отдел.

Когато поръчката до къщи беше предадена и слушалката сложена върху вилката, полковникът постави ръцете си на масата и се поизкашля.

— Другарю Захов — започна той и пак се поизкашля, за да изчисти от гласа си интимните нокти, — доколкото ми е известно, вие се намирате в отпуска, нали?

— Аз ползувам редовната си годишна отпуска — отвърна Авакум. „Пак започва тази игра на жмичка“ — помисли той и допълни: — Прекъснах временно отпуската си, но съм решил да я възобновя от утре.

— Тъй, тъй… — кимна по обичая си полковникът. — Много добре! Това е ваше право, разбира се. Море, плаж, слънце — тия неща са приятни, не ще и дума. Човек лежи, почива си, за нищо не мисли. Един вид — живее безгрижно и щастливо.