— Това ли? — запита учудено бай Гроздан.

— Засега по-важно от това няма — отвърна Авакум.

Бай Гроздан помълча. После се наведе към госта си и тихичко запита:

— А ще обесят ли даскала?

— Не е моя работа — повдигна Авакум рамене.

Слънцето надникна през белите завески. Една едра черна муха литна от прозореца и като аероплан забръмча над чинията с меда.

— Туй, дето ти заръчах, да го вършиш тайно, хитро и да не вдигаш повече шум от къртицата — каза Авакум. Той си гребна мед и отпи една глътка от ракията. — Да го вършиш тъй, че никой да не се досеща и никому да не прави впечатление.

Той погледна часовника си и се изправи.

— Ще се видим по обед при бай Марко. Ако си научил нещо, което трябва да ми съобщиш, ще си поръчаш шише лимонада и ще ми налееш и на мен да пия. Туй ще ни е паролата. Запомни ли?

Бай Гроздан кимна с глава.

Той поглади мустаците си и широко се усмихна.

После Авакум отиде в Илязовата къща.

Старшината Георги недоверчиво го изгледа от петите до главата и не го пропусна да прекрачи прага, преди да чуе лично разпореждането на майора.

Авакум влезе в мрачния каменен хол и изведнъж почувствува сърцето си — то биеше така, сякаш беше извървял стотина метра бегом. „Що за глупава слабост“ — помисли той и се навъси. Но холът наистина приличаше на средновековна затворническа килия. Зидан от сив гранит, студен, тъмен, като че ли тук липсваха само тежките железни окови, мангалът и куките за мъчение, за да бъде илюзията още по-осезаема и пълна.

Този дом имаше три стаи, разположени симетрично една срещу друга, с врати от дебели дъбови дъски, обковани с по няколко реда старовремски пирони. Лявата стая служеше за склад — там геолозите държаха инструментите си, чертежите и парите за домакински нужди. Тази стая именно беше станала обект на нападението, извършено през нощта срещу двадесет и трети август. Разбитият джам беше отдавна подменен, изпилената пръчка — сменена с нова, по-дебела, а целият прозорец сега се затваряше с двойни капаци, които се заключваха отвътре със секретен катинар.

Началникът посрещна подранилия гост с подчертана студенина. Докато той четеше командировъчното му удостоверение, издадено от Института по археология при академията, Авакум хвърли бърз поглед върху лицето му и веднага си помисли: „Ето един трагичен случай. Този човек страда от язва — на масата му има стандартната кутийка със сода за пиене. Лицето му е сухо и бледо, зениците — прекомерно разтворени. Той не е спал нощес — очите му са уморени и малко тъжни. Очаквал е повишение — това личи от новите пагони върху износения кител. Но е получил наказание — партийно и служебно: една звездичка е извадена от пагона и нейното място е празно.“

Началникът прочете командировъчното удостоверение, повдигна глава и мълчаливо му го подаде. И попита сухо:

— Какво искате от мен?

— Нищо особено — каза Авакум. — Аз просто дойдох да ви се представя.

И двамата помълчаха. Беше студено, въздухът изглеждаше синкав от тютюневия дим.

— Нашите занимания имат донякъде общи страни — каза Авакум. — Не мислите ли?

— Не мисля — отвърна началникът.

— А защо? — учуди се Авакум. — Ето, вие например ходите из планината, изучавате местността. Същото правя и аз — ходя из планината и оглеждам местността.

— Това е само външно съвпадение — каза началникът.

Авакум се усмихна:

— Но все пак е съвпадение, нали?

Началникът не отговори.

— Аз искам да установя с приблизителна точност, разбира се, северните граници на момчиловското царство. Трябва да изуча района на юг и на югоизток от Карабаир и да потърся по тия места някакви открити следи.

— Потърсете — каза началникът.

— А вие не бихте ли си припомнили нещо, което може да ми бъде от полза? Вие сте проучили доста сектори от местността!

— Нищо не съм забелязал, което може за вас да представлява интерес.

— Това е вече указание! — зарадва се Авакум. — Щом като вие нищо не сте забелязали — трима специалисти, — значи, и аз няма нищо да забележа, толкова повече, че аз съм сам.

— Ваша работа — каза началникът.

— Наистина — съгласи се Авакум. — Безсмислено ще е да ходя по тия места, където и вие сте ходили: юг и югоизток от Карабаир.

После изведнъж запита:

— Вие сигурно имате координатите на изследваната местност?

— Та може ли картограф да работи без координати? — разсърди се началникът. Той извади цигара от кутията си и някак ядосано запуши.

— Прекрасно! — засмя се Авакум. — Вие ще ме избавите от излишно скитане по тия нанагорнища, ако ми дадете вашите координати.

— Това няма да го бъде — каза началникът.

— Но защо? — разпери ръце Авакум.

— Защото вие сте млад човек и трябва да се учите на труд! — Началникът го изгледа накриво. — И защото моята служба няма нищо общо с вашата. И защото най-после аз не съм длъжен да се ровя в склада и да губя ценно време, за да поощрявам вашия мързел. За това!