Балабаница прибра трапезата, после отиде в другата стая и запали лампата. През отворената врата Авакум успя да види половината от високия таблен креват. Той беше покрит със снежнобял козяк, а на стената до него висеше плетено килимче.

Балабаница шумно се прозина, разкърши лениво снага и започна да оправя леглото.

Слаб ветрец лекичко завъздиша в комина.

Авакум се изправи. Той облече шлифера си и се прокашля.

— Ще си ходиш ли? — извърна се Балабаница към него. Тя държеше в ръцете си белия козяк.

— Време е — каза Авакум.

Вместо да свали покривката съвсем — тя беше захванала вече да я сваля, — Балабаница отново покри кревата. Тя постоя замислена, сетне запита:

— Има ли девет часа?

— Минава — отвърна Авакум.

Тя пак се замисли. Сега очите й не гледаха към Авакум, а някъде встрани от него.

Той закопча шлифера си и тръгна към вратата.

— До кое време ще спиш утре? — запита изведнъж Балабаница.

Авакум застина на място — имаше нотки в гласа й, които му се сториха много особени. Пък и козякът, който тя беше отново оправила върху леглото, и мълчаливите паузи, и погледът й, който бягаше покрай него — всичко това му се видя наистина много особено.

— До кое време ще спя ли? — повтори Авакум, за да обмисли отговора си. После каза: — Балабанице, тази нощ аз няма да спя тук. Тази нощ аз ще гостувам вероятно на бай Гроздан. Той ме покани на приказки и на чашка и аз сигурно ще остана да нощувам при него.

— Добре си го намислил — помръдна с рамене Балабаница.

Тя не каза повече нито дума.

— Стаята съм заключил и ключът е у мене — добави Авакум. — Лека нощ! — И излезе навън.

Дъждът се беше усилил.

Авакум хлопна силно портата след себе си и предпазливо тръгна по широкия път, който водеше за Горната махала. Тъмнината беше непрогледна. Като стигна първата пресечка — той разбра това по усет, — веднага зави наляво и преброи тридесет крачки. Тук някъде се намираше прелезът. Сложи внимателно ръката си върху плета и започна да опипва.

Тръните се свършиха след няколко разкрача.

Той запретна шлифера си и прескочи. Отпред, в тъмното, беше къщата на Балабаница. Тръгна напосоки.

Дъждът шумолеше в повехналата шума.

Като стигна до сградата, той се притули до оня ъгъл, който беше по-близо до прозореца, и зачака. След по-малко от минута светлината угасна. Балабаница излезе на пруста, огледа се и заситни към портата. Фигурата й се стопи в тъмнината.

Авакум почака някое време, сетне прибяга наведен до външното стълбище, изкачи се на чардака и безшумно притвори вратата след себе си.

През разтворения прозорец вятърът навяваше влага и ситни капки дъжд.

Аз запитах веднъж Авакум:

— Защо излъга Балабаница, че няма да спиш в стаята си? Какво имаше на ум, какво целеше с тази лъжа? Беше ли наистина сигурен, че някой ще дойде през нощта в този дом?

Авакум повдигна рамене:

— Нищо нямах на ум тогава и нищо по-конкретно не предполагах. Хрумна ми, че трябва да остана незабелязан в къщи — и останах!

Той помълча и се усмихна:

— Имах чувството, че нещо ще се случи тази нощ, или още по-точно, че нещо трябва да се случи през тази нощ…

Той лежеше буден в леглото си, облечен, наметнат само с шлифера си, който беше поизмокрен вече от дъжда. Вслушваше се в почукването на капките по дървото на перваза, в тихия разговор на вятъра с чепатия бор и нищо не мислеше.

Като че ли времето беше престанало да тече.

Стресна го сподавеното скърцане на външната порта. Някой я отвори, после този някой мина през пруста, чу се щракането на ключалката и всичко потъна отново в предишната тишина.

„Портата скръцна само веднъж? — помисли Авакум. — Сега тя стои отворена, като че ли очаква някого. Ключалката също щракна само веднъж.“

Той лежеше в тъмнината с отворени очи.

Сетне му се стори, че някой минава през пруста — това бяха по-тежки и по-неуверени стъпки. И отново настъпи тишина.

Дъждът все така си почукваше по дървото на перваза.

По едно време го досмеша — трябваше ли да простине под мокрия шлифер заради любовните срещи на Балабаница?

Но не помръдна. Все очакваше да се случи нещо по-особено, нещо, което имаше по-пряка връзка с впечатленията, които съзнанието му беше попило през деня.

И изведнъж усети остра тръпка по цялото си тяло. Някой се изкачваше по стълбището — едно от стъпалата скръцна, после този шум отново се повтори — до самата площадка.

Той беше забравил вратата си отключена. Нарочно ли не я заключи, или просто беше забравил да превърти ключа, не можа да си спомни. В тоя миг той нищо не мислеше.

Но човекът, който беше се изкачил на площадката, нямаше намерение да влиза в неговата стая. Той отвори другата врата, на килера, и потъна вътре.

Какво можеше да търси там? При вехториите и препарираните птици и животни? Това беше толкова неочаквано, че Авакум едва не се изправи на леглото си от почуда.