Когато слязоха на брега, валеше слаб, светъл дъждец, но скоро облаците се разкъсаха и над тях светна чистото небе.

Алек стоеше на брега и усещаше земята под себе си като жива. Той гледаше небето и не можеше да спре сълзите, които свободно течаха по лицето му. Всичко в него трепереше. И все пак наистина се беше случило чудото, което очакваха през дългите години. Имаше отново земя, небе и облаци. Имаше естествен въздух и чиста небесна светлина. Имаше топлина, която извираше от природата. Имаше сетива, които му служеха. Но глас нямаше, гласът бе угаснал в гърлото му, не можеше да каже нито дума. И не можеше да направи нищо в тоя миг, освен да диша дълбоко и да усеща как постепенно се възвръщат силата му и неугасимата жажда за живот.

На две крачки от него стоеше роботът и въртеше бавно като камера своята желязна глава. И всъщност тя наистина беше камера. От тоя миг всичко около него щеше да се запечата в миниатюрните му касетки като образ и звук. И щеше да се възпроизвежда след това хиляди и милиони пъти, докато хората желаят да го виждат. Всичко, което докосваха студените му очи, ставаше в тоя миг безсмъртно.

Най-после Алек каза:

— Как ти се струва, Дирак?

— Всичко очаквах да видя — отвърна роботът, — само не и това…

Той наистина беше запознат с всичко, което космонавтите бяха открили досега.

— Какво толкова чудно? — запита Алек.

— Прилича ми на някаква бутафория…

Алек беше готов да се закълне, че в гласа му прозвучаха нотки на разочарование. Едва сега той обхвана гледката около себе си с критичен поглед. Да, наистина имаше нещо нередно, но още не можеше да го разбере. Дърветата около него не приличаха на земните дървета, а на гигантски цветя. Огромните мечовидни листа, няколко десетки метра високи, никнеха направо от земята. Масивните стебла, гладки и зелени, растяха между тях и завършваха с гигантски цветове с формата на камбани — жълти, бледорозови, синьозелени. В един миг Алек изпита неясното чувство, че се е превърнал в нищожна мравчица и в тоя вид пълзи из безкрайна леха от лалета. Земята бе покрита с жилав мъх, който по-скоро приличаше на някаква синтетична материя. Наистина странна гора, чиста и непокътната, сякаш това беше първият ден на нейното сътворение.

— Всъщност какво ти прави впечатление? — запита Алек.

— Не виждаш ли? — каза Дирак. — Абсолютно никакъв белег на живот. Вече двайсет минути стоим на брега, а не съм видял дори мушица…

— Тъй ли? — запита Алек неуверено.

— Бих забелязал и мравчица всред тревата — каза Дирак уверено. — Но наистина няма. Като че ли всичко това е сътворено в някаква гигантска лаборатория…

Алек го погледна озадачен. Някакво неясно чувство на страх мина като полъх през душата му.

— Не бързай, Дирак! — каза той. — Ще се поразходим, ще видим…

— Да, разбира се — отвърна бързо работът. — Всъщност не виждам нито една причина да няма и по-висш живот…

— Тогава да вървим… Взе ли оръжие?

Дирак би се усмихнал снизходително — ако можеше. Понякога хората задаваха наистина невероятно глупави въпроси. Неговата главна задача в тая експедиция беше да охранява човека, да бди над неговата безопасност и сигурност. Всичко друго беше второстепенно.

Те тръгнаха бавно край брега. Не беше възможно да бързат — така жилава беше тревата и на всяка крачка ги спъваше като изкуствено заложени примки. Дирак успя да откъсне един стрък и внимателно го разгледа.

— Съвсем обикновено растение — констатира той. — На принципа на фотосинтезата. И не може да бъде друго, иначе откъде би се взел тоя кислород?

Те скитаха тъй около един час, докато Алек съвсем се умори.

— По-добре да се върнем — предложи той. — Ще продължим с всъдеходката…

Точно в тоя миг прелетя първата пеперуда. Тя се откъсна от едно огромно жълто цвете и кацна на десетина метра от тях. Беше наистина грамадна пеперуда — размахът на крилете й надминаваше три метра. Но тя порази Алек не толкова с размерите си, колкото с необикновената си красота — малко странна и декоративна като всичко друго наоколо. Крилете й бяха кадифено-сини с тъмни жилчици и бледожълти петна. Грациозни пипалца, които завършваха с малки жълти топчици, мърдаха неспокойно над главата й. Тялото й сякаш бе облечено в някаква нежна материя с меки отблясъци, каквато човешката ръка надали би могла да сътвори. Въпреки грамадните си размери тя изглеждаше лека, стройна и изящна като цветче.

— Тя ни гледа! — каза Алек развълнувано. Пеперудата наистина гледаше право към тях със своите грамадни черни очи, бляскави като диаманти. Колкото и да бе далече, Алек съвсем ясно почувствува в нейния поглед любопитство, вълнение, жив интерес. Внезапно пеперудата раздвижи леко крилете си, някаква странна музика долетя до слуха им.

— Тя ни проговори! — възкликна Алек.

Но Дирак загадъчно мълчеше. Неговият суперум навярно правеше своите хиляди преценки в секундата. И все пак изводът му беше съвсем скромен.

— Това е обикновено насекомо! — каза той.

Алек се запъти към пеперудата — съвсем бавно, за да не я изплаши. Тя не помръдна, само пипалцата й щръкнаха като антенки. Но той ясно забеляза тревогата в погледа й, която постепенно премина в уплаха. Внезапно пеперудата разтвори криле и литна. Летежът й бе спокоен и хармоничен, не приличаше никак на хаотичното движение на земните пеперуди. И тъкмо когато приближаваше най-близкото дърво, тя внезапно се превъртя във въздуха и тежко полетя към земята.