— Това го подсказва елементарната логика. Ако убиецът е смятал, че кутията за енфие ни е неизвестна, той и досега би я пазил у себе си. Но ако е осъзнал, че тя може да бъде някаква улика и доказателство срещу него, незабавно би я унищожил. И най-неопитният престъпник не би допуснал такава глупост да скрие уликата едва ли не под кревата.

— А, според вас, как е попаднала у Капелани?

— Много просто, била е подхвърлена там от истинския убиец. С цел да подведе следствието.

— Не е много интелигентно — измърмори недоволно Дюран.

— Напълно съм съгласен — кимна Димов. — Този човек, убиецът, искам да кажа, или ни смята за пълни некадърници и бюрократи, или наистина прави дилетантски грешки.

— И вие смятате, ле това е Кулон?

— Да, аз ще ви го докажа.

— А какво ви пречи? — в гласа на Дюран отново прозвучаха нотки на раздразнение. — Моля, започвайте…

— Искам да се срещнем преди това с Кулон. Имам нещо пред вид, в което ще се уверя при една лична среща.

Дюран се замисли.

— Не мога да реша тоя въпрос сам — каза той най-сетне. — Трябва да се посъветвам с нашия директор. Иначе ще понеса всички отговорности сам.

— Да, прав сте.

— Ако нямате нищо против, почакайте ме тук — каза Дюран. — Навярно няма да се забавя.

Но той се забави повече от час. И когато се върна, лицето му беше леко поруменяло, но доволно.

— Всичко се уреди. Ще пуснем веднага Капелани, разбира се, с декларация за неотклонение. Директорът се обади лично на Кулон. Той де ни приеме днес в пет часа.

— Чудесно! — възкликна зарадван Димов. — Това е най-хубавата новина, която съм чул в Париж. Вашият директор лесно ли се съгласи?

— Много по-лесно, отколкото предполагах. В крайна сметка въпросът е не само да си богат, но и да имаш добри политически връзки. А Кулон, както ви казах, живее много самотно, не приема никого.

— А да се съгласи да ни приеме така лесно?

— И на мене това ми направи впечатление. Или е съвсем невинен, или пък ще се опита да разбере докъде сме стигнали.

— По-скоро второто. Казахте ли му нещо за кутията?

— Не, разбира се.

— И това е добре. Колкото и да ви се вижда странно, но точно тая кутия ще го погуби… Или, по-точно, страстта му към стари и красиви предмети.

— Ще бъде безкрайно неприятно, ако Капелани се окаже виновният. Въпреки цялата логика. И му позволим да се отскубне.

— Оставете тия грижи — отвърна Димов. — А сега да отидем да починем. И да се подготвим за срещата.

Точно в пет часа една хубава лимузина спря пред дома на Пиер Кулон. От нея слязоха двамата инспектори и със затаено любопитство погледнаха към къщата. На пръв поглед изглеждаше съвсем мъртва — всички щори бяха спуснати, не се долавяше ни най-малък признак на живот. Въпреки своя лек стил „сецесион“ в нея наистина се чувствуваше нещо унило и едва ли не скръбно. Може би към такова усещане предразполагаше дълбокият двор, целият засаден с японски декоративни храсти, изящни в своята префинена уродливост, безплодни и тъжни. Навън бе лято, а в тоя двор като че ли бе пристъпила есента. Самата къща бе двуетажна, но доста висока, с леки фронтони и приятен овал на прозорците. До парадния вход водеха няколко мраморни стъпала с много изящен парапет, очевидно по-късно построени.

Дюран натисна леко дръжката на външната желязна врата. И за тяхно учудване тя се оказа заключена.

— Ха! — възкликна Дюран. — Да не би пилето.

— Има звънец — отвърна Димов.

Звънецът едва се забелязваше и Дюран го натисна с известен респект. Не се случваше много често на един роден дребен буржоа да попадне в дома на аристократ. От позвъняването като че ли мина цяла вечност. Бяха започнали вече да се отчайват, когато най-сетне парадният вход се отвори и на прага се появи самият господин Кулон. Фигурата, му правеше впечатление — висок, строен, елегантен в синьото спортно сако със златни копчета. Красивата черна брада обграждаше като рамка възбледото му лице.

Дюран почтително мълчеше, но Димов сякаш го изяждаше с поглед. Това наистина не беше фигура на петдесетгодишен мъж, от нея просто се излъчваше жизнена сила.

— Кулон спортува ли? — запита Димов тихо.

— Не особено интензивно — процеди едва ли не през зъбите си Дюран — Малко плуване и фехтовка.

— Фехтовка? Това наистина упражнява точния удар.

— Тихо!

След малко Кулон отключи вратата, те влязоха в двора.

— Извинете, господин Кулон — каза искрено загрижен Дюран. — Не знаехме, че ще ви обезпокоим лично.

— Няма никакво значение — отвърна любезно Кулон. — В събота обикновено освобождавам прислугата.

Кулон тръгна пръв, другите двама след него. Изкачиха мраморните стъпала и влязоха в голям хол, целият облицован в дърво. Въпреки здрача поради спуснатите щори те успяха да различат изящните витринки с красиви старинни предмети. Кулон вървеше бавно, така че Димов имаше възможност да види тия, край които минаваше. Наистина всяка от малките вещи беше истински шедьовър — особено медальоните. По лека извита вътрешна стълба се изкачиха на втория етаж. Там Кулон ги въведе в кабинета си. Беше много просторен кабинет в английски стил, с тежки и малко мрачни мебели и внушителна библиотека. Но тук нямаше изложени никакви старинни неща — нищо освен две кръстосани шпаги върху подложка от кадифе.