— Беше ли под наблюдение?

— Да, разбира се… Но не много стриктно, доколкото ни позволяват нашите скромни възможности. Вие можете да си представите, господин Димов, каква армия от полицаи ще ни е нужна, ако трябва да наблюдаваме непрекъснато целия подземен свят… Всъщност ние само ги контролираме.

— Разбирам ви много добре — кимна Димов. — А пътуваше ли често в чужбина?

— Много рядко… Като всеки истински парижанин изобщо не излизаше от Париж. Неговият истински въздух бе на нощните заведения… Но последния път той не е заминал директно за Истанбул. До Щвейцария е отишъл с лека кола. В Цюрих никъде не е регистриран, навярно е отишъл направо на летището… Преди няколко дена намерихме на паркинга колата му.

— Как си обяснявате това?

— Много просто, искал е да се изплъзне от нашето наблюдение. Ако беше взел самолета от Париж, ние щяхме да знаем. И, естествено, щяхме да уведомим Интерпола. А той, изглежда, не е имал интерес от това. От справката узнахме, че е прекарал в Истанбул два дена, като е отседнал в хотел „Хилтон“… Какво е правил там, не знаем… Тая пура е наистина чудесна, господин Димов.

— Между прочем, Периа пушил ли е?

— Разбира се. Може ли такъв човек да не пуши? Но да продължим… Втората личност е господин Пиер Кулон. Много богат човек, много изискан притежател на три големи антикварни магазина в Париж. Движи се в най-доброто общество, няма никакви слабости, освен към скъпи картини и старинни вещи… Третият е господин Антоан Капелани… G две думи, обикновен чревоугодник и бонвиван в най-буржоазния смисъл на тая дума.

— Какво значи за вас „буржоазен“? — попита той. — Не прозвуча като комплимент.

— Защо? Исках да кажа просто обикновен, неинтересен, средно богат човек. Неспособен за изненади. Ако има да крие нещо, то е своята слабост към малки момичета. С мъка е потушил един неприятен скандал в това отношение. Но иначе почтен баща, уважаван гражданин, търговски директор на известна фирма за пишещи и сметачни машини.

В това време влезе Ралчев. Младо момиче в много къс минижуп изискано сервира кафето. Когато си излезе, Дюран се обади усмихнато:

— Виждам, че вашата революция е отишла доста напред. В моята служба не позволявам рокли над коленете.

И Димов се засмя.

— Момичето е професионална сервитьорка — каза той. — Моят помощник малко се е престарал в желанието си да ви направи добро впечатление.

— С кафето положително е успял… Така… Стигнахме до мадам де Вол… Висш служител на Ке д’Орсе. Много красива жена с безукорно поведение. Понастоящем пръв съветник в нашето посолство в Бейрут. Участвувала е активно във френската съпротива, ако това ви интересува.

— От чия страна?

— От движението на де Гол. На четиридесет и две години стана носителка на Почетния легион… Това е всичко… Имате ли някакви допълнителни въпроси?

— Бяхте доста изчерпателен — отвърна шеговито Димов. — Но в същото време почувствувах и подтекста на вашите обяснения.

— А именно?

— Всеки един от тия хора може да бъде всичко, но не и убиец… Прав ли съм, господин Дюран?

— Еее… Тогава ще задам така въпроса: изключвате ли възможността Периа да е убит от местен човек?

— Да, изключвам тая възможност — отвърна твърдо Димов.

— Доказателства?

— В документа, който ви изпратихме, лично аз съм изложил три страници мотиви.

— Да, това наистина са мотиви — кимна любезно Дюран. — А ако има някакви доказателства, те не са във ваша полза. Това копче например?

— Господин Дюран, ние не търсим ползата, а истината… Ако търсехме ползата, изобщо нямаше да ви съобщим за това копче. Нима не разбирате, че става дума за много плоска диверсия?

— Значи, вие изобщо изключвате от играта младия митничар?

— Напълно! Той не може да бъде убиецът.

— Защо?

— Преди всичко той е секретар на комсомолската организация.

Дюран просто зяпна своя колега — полуучудено, с по-лунедоумение.

— Господин Димов, най-меко казано, това обяснение е неудовлетворително. Какво като е секретар?

— Ако беше свещеник, бихте ли казали: какво като е свещеник?

— Е! — Дюран, леко затруднен, вдигна рамене. — Все пак това е малко по-друга работа.

— Ама никак. И даже напротив. Но няма как да го разберете. Вие не познавате тая категория хора. А пък аз добре ги познавам.

— Добре, господин Димов, не съм дошъл да споря с вас! — каза любезно Дюран. — А да изясним истината. Вие бяхте откровен с нас, не скрихте нищо. Това ме предразполага да ви отвърна със същото… Ето един странен факт: След като получихме вашето изложение, ние, естествено, посетихме господин Кулон. Под най-благовиден предлог, разбира се. Попитахме го дали познава Периа. И изобщо дали го е виждал някога някъде по някакъв повод. Включително и на летището… Той категорично отказа.

— Предполагам, че не сте му казали за отпечатъците на пръстите?