Така че, за да е на печалба, на Хопкинс му се налагало да изнамира забележителен брой вещици. Това го направило, твърде слабо казано, непопулярен сред селските съвети. Най-накрая самият той бил обявен за вещица и обесен в едно източноанглийско село, в което били стигнали до разумния извод, че могат да съкратят разноските, като обесят посредника.

Мнозина смятат, че Хопкинс е бил последният генерал на Издирвачите на вещици.

Строго погледнато, те са прави. Но може би не точно както си го мислят. Армията за издирване на вещици продължила своя поход, макар и по-тихомълком.

Истински генерал издирвач на вещици вече няма.

Нито пък има полковник издирвач на вещици, майор издирвач на вещици, капитан издирвач на вещици, че дори и лейтенант издирвач на вещици (последният се претрепал, падайки от едно много високо дърво в Кейтърам през 1933 г., докато се опитвал да постигне по-добър изглед към нещо, за което бил убеден, че е сатанинска оргия от най-изроден вид, но то всъщност било годишната вечеря с танци на Сдружението на пазарските търговци от Кейтърам и Уайтлийф).

Сержант издирвач на вещици обаче съществува.

А вече има и редник издирвач на вещици. Името му е Нютон Пълсифър.

Обявата беше отпечатана в „Газет“ между хладилника втора употреба и котилото не точно далматинчета:

СТАНИ ПРОФЕСИОНАЛИСТ. ТЪРСИ СЕ ПОМОЩНИК НА ПОЛОВИН РАБОТЕН ДЕН ЗА БОЙ СЪС СИЛИТЕ НА МРАКА. ОСИГУРЕНА УНИФОРМА И ОСНОВНО ОБУЧЕНИЕ. ПОВИШАВАНЕТО В ЧИН Е СИГУРНО. БЪДИ МЪЖ!

По обяд той телефонира на номера, изписан най-отдолу на обявата. Обади се жена.

— Здравейте — плахо смънка той. — Прочетох обявата ви.

— Коя точно, миличък?

— Ъ-ъ… онази във вестника.

— Добре, миличък. Е, мадам Трейси разбулва воала всеки следобед без четвъртъците. Приемаме и групови посещения. Кога ще желаеш да проникнеш в тайните, миличък?

Нютон се поколеба.

— В обявата пише „Стани професионалист“ — обясни той. — Нищо не пишеше за мадам Трейси.

— Е, тогава значи ти трябва мистър Шадуел. Само секундичка, да видя дали е тук.

По-късно, когато с мадам Трейси вече се поздравяваха с кимване, Нют разбра, че ако се бе отзовал на другата обява, онази в списанието, мадам Трейси щеше да предложи строга дисциплина и интимен масаж всяка вечер освен в четвъртък. Имаше и още една обява, лепната в някаква телефонна кабина. Когато много по-късно Нют я попита какво пък засяга тази обява, мадам Трейси отговори „четвъртъците“. Най-накрая се чу звук от стъпки по незастлани коридори, продрана кашлица и един глас с цвят на стар шлифер избуботи:

— Да?

— Прочетох обявата ви. „Стани професионалист.“ Исках да разбера нещо повече.

— Да. Мнозина искат да разберат нещо повече, а мнозина… — гласът заглъхна внушително, а после отново гръмна с пълна сила — … мнозина не БИХА ИСКАЛИ.

— О — изцвърча Нютон.

— Как се казваш, момко?

— Нютон. Нютон Пълсифър.

— ЛУЦИФЕР? Какви ги говориш? Да не би да си Изчадие на мрака, изкушаващо и измамно създание от преизподнята, покварени ръце, протегнали се от казаните на Хадес в измъченото, похотливо иго към твойте скверни господари адови?

— Пълсифър — поясни Нютон. — С „П“. За другото не знам, но иначе сме от Съри.

Гласът от слушалката прозвуча леко разочаровано:

— О. Да. Ху’уво ’начи. Пълсифър. Пълсифър. Виждал съм туй име и преди комай?

— Не знам — отвърна Нютон. — Чичо ми държи магазин за играчки в Хаунслоу — додаде той, в случай че това помогне с нещо.

— Тъйййй лиййй? — попита Шадуел.

Диалектът на господин Шадуел беше неопределим. Той галопираше из цяла Британия като млекар от къща на къща. Тука луд уелски сержант, задръстващ новобранци, там шотландски старейшина, току-що изловил някого да прави нещо в неделя, и нейде измежду тях намусен овчар от Долините или начумерен скъперник от Съмърсет. Нямаше значение накъде завръщаше диалектът му, от това той не ставаше по-любезен.

— Всичките ти зъби твои ли са си?

— О, да. Освен пломбите.

— Як ли си?

— Предполагам — заекна Нют. — Искам да кажа, тъкмо затова исках да постъпя доброволец. Брайън Потър от Счетоводството може да прави почти сто лицеви опори, откакто постъпи доброволец. И е минавал на парад пред кралицата майка.

— Колко са ти зърната?

— Моля?

— Зърна, момче, зърна — рече сприхаво гласът. — Колко зърна имаш на гърдите?

— Ъ-ъ… Две?

— Добре. Ножици имаш ли си?

— К’во?!

— Ножици! Ножици! Ти да не си глух?

— Не. Да. Искам да кажа, имам ножици. Не съм глух.

Какаото почти се беше втвърдило. По вътрешната страна на чашата беше поникнала зелена козина.

Тънък слой прах покриваше и Азирафел.

Купчинката бележки до него се трупаше. „Правите и акуратни предсказания“ се бяха превърнали в маса стърчащи разделители за книги, направени от ивици вестник.