Мадам Трейси надникна иззад вратата.

— Ку-ку, господин Шадуел — поздрави тя и махна дружелюбно на Нют. — Някакъв господин ви търси по телефона. Здравейте, господин Нютон.

— Къш, блуднице — машинално отвърна Шадуел.

— Винаги се изразява толкова изискано — каза мадам Трейси, без да му се връзва. — А в неделя ще сготвя вкусен черен дроб.

— По-скоро с Дявола шъ вичерям, жено.

— Та ако ми върнете чиниите от миналата седмица, много ще ми е от помощ, сладурчето ми — рече мадам Трейси и заприпка, залитайки, на осемсантиметровите си токчета обратно към своя апартамент и към каквото там беше прекъснато.

Шадуел се отправи, мърморейки, към телефона, а Нют огледа унило изрезките си. Имаше една за камъните на Стоунхендж, които се измествали, като че били железни пломби в магнитно поле.

Смътно долавяше едната страна на телефонен разговор.

— Кой? А. Мда. Да. Тъй ли казваш? Кой клас нещо ще да е туй? Да. Как ’кайш, гус’ине. Та значи къде е т’ва място…?

Но тайнствено местещите се камъни не бяха по вкуса на Шадуел.

— Хубаво, хубаво — увери Шадуел събеседника си. — Веднага се фащаме с него. Ш’ пратя най-добрия си отряд и всеки момент ш’ ви докладвам за успех. Ник’ви съмнения. Дочуване ви, гус’ине. И вас да благослови, гус’ине — вилката отново щракна под затворената слушалка и гласът на Шадуел, вече не приведен, образно казано, в отбранителна стойка, произнесе:

— Леле-мале! Педераз южняшки! 34

Той се затътри обратно в стаята и се вторачи в Нют, сякаш беше забравил какво дири младежът там.

— Та ти за к’во ми приказваше?

— За всички тия неща, дето стават… — подзе Нют.

— Мда. — Шадуел продължи да гледа през него, докато умислено тракаше с празната кутия по зъбите си.

— Та има едно малко градче, където през последните няколко години климатът е много странен — продължи услужливо Нют.

— Какво? Дъждове от жаби и такива работи? — поободри се Шадуел.

— Не. Просто времето през цялата година е нормално за сезона.

— Ти на т’ва феномен ли му викаш? — възкликна Шадуел. — Момче, аз такива феномени съм виждал, че да ти се накъдри косата! — и пак почна да трака.

— Да си спомняте някога времето да е било нормално за сезона? — възкликна Нют леко раздразнен. — Нормалното време за сезона не е нормално, сержант. Тогава по Коледа има сняг. Кога сте виждали за последно сняг по Коледа? И дълъг, горещ август? Всяка година? И хладна есен? Времето, за което сте си мечтали като малък? Когато на пети ноември никога не е валяло, а по Коледа винаги е падал сняг?

Погледът на Шадуел като че ли се размъти. Той спря, поднесъл наполовина кутията с кондензирано мляко към устните си.

— Като малък никога не съм мечтал — рече тихо той. Нют усети как се хлъзга по ръба на някаква дълбока, грозна яма. Дръпна се мислено назад.

— Просто е много странно — рече той. — Тука някакъв синоптик се изказва за средните стойности и за нормите, и за микроклимата, и за такива работи.

— Това какво ще рече? — попита Шадуел.

— Ще рече, че и той не знае защо — отвърна Нют, който не беше прекарал години наред в периферията на бизнеса, без да прихване това-онова. Той изгледа изкосо сержанта издирвач на вещици.

— Вещиците са известни с това, че влияят на времето — подсказа му той. — Проверих в „Открития“.

„О, Боже — помисли си той — или която и да е подходяща божествена същност, не ме оставяй да прекарам още една вечер в кълцане на вестници в тоя пепелник тука. Нека изляза на чист въздух. Нека правя онова, което в АИВ отговаря на ходенето на водни ски в Германия, каквото ще да е то.“

— Само на шейсет и пет километра оттук е — обади се той нерешително. — Мислех си, че бих могъл… така де, да отскоча утре дотам. И да поогледам, нали се сещате. Сам ще си платя бензина — додаде той.

Шадуел обърса замислено горната си устна.

— Т’ва място — рече той — да не би да се вика Тадфийлд?

— Точно така, господин Шадуел — потвърди Нют. — Как се сетихте?

— Чудех се на к’во ли си играят тия южняци — промърмори Шадуел.

— Мдаааа — произнесе той на висок глас. — Що пък не?

— Кой да играе, сержант? — попита Нют. Шадуел не му отговори.

— Мда. Лошо няма, предполагам. Ама ти си плащаш бензина, нъл’тъй?

Нют кимна.

— Тогаз да си тука в девет часа сутринта — нареди му Шадуел. — Преди да заминеш.

— За какво? — попита Нют.

— Да си земеш бронята от правда.

Тъкмо Нют си беше тръгнал и телефонът отново иззвъня. Този път се обаждаше Кроули, който даде на Шадуел горе-долу същите нареждания като Азирафел. Шадуел отново го изслуша проформа, докато мадам Трейси възхитено се суетеше зад гърба му.