Разколебано, момичето затвори телефона.

Пет минути по-късно мъжът и групата му вече отключваха вратата на апартамента на Грейс Чу. Знаеха, че луксозните жилища като това често бяха бъкани с подслушвателни устройства, поставени от правителството, а фактът, че щяха да монтират нови във вече подслушван апартамент, сам по себе си беше крайно забавен.

Заеха се за работа с бързината и точността на професионалисти. Единият се захвана с видеонаблюдението, докато вторият инсталираше подслушвателите. Водачът на екипа определяше къде да ги поставят. Инсталираха пет микрофона и три миниатюрни видеокамери, както и сензор за натиск, скрит под килима пред входната врата на апартамента. Устройствата се включваха само при натискането му, като по този начин се пестеше енергията на батериите им.

Водачът им използва мобилния си телефон, за да влезе в защитен уебсайт, и няколко секунди по-късно вече наблюдаваше миниатюрното си изображение на цветния дисплей на телефона.

На излизане, докато минаваха през фоайето, мъжете избягваха погледа на рецепционистката точно както им беше поръчано — колкото по-малко лица можеха да бъдат разпознати, толкова по-добре.

— Всичко е наред, цвете мое — махна за довиждане водачът на групата. — Да се надяваме, че повече няма да се видим.

— Покажете ми картата си! — извика след него момичето, което бе забравило да спази това изискване, преди да ги пусне горе. Трябваше да запише точно кой е влизал в апартамента.

Водачът се поколеба, но се върна до бюрото и й подаде визитка. Почти усети облекчението й, когато момичето прочете името на веригата магазини „Бест Бай“ от квартал Чаннин. Мъжът беше взел визитката от един от продавачите в магазина.

По пътя към мястото, където бяха паркирали микробуса си, водачът запали цигара и набра някакъв номер на мобилния си телефон.

— Готово е — каза кратко той.

— Записвайте всичко! — нареди мъжки глас.

От другата страна на линията беше Фен Ки, застанал пред входа на парка Шанян. Беше добре облечен мъж, който следеше кога онази жена Чу ще напусне бизнес сградата, в която се намираше офисът на „Бертолд Груп“. Като началник по сигурността в „Йонг Ченг и синове“ той бе този, който отговаряше за следенето на новоназначената служителка в счетоводния отдел на „Бертолд Груп“ — отдела, в който бе работил наскоро изчезналият Едуард Лу. Фен Ки бе силно разтревожен, защото жената не излизаше от сградата, и се надяваше причината да е в това, че през първия си работен ден е останала да се труди до късно.

— Искам пълните аудио- и видеозаписи да ми бъдат изпращани по електронната поща всяка вечер преди полунощ! — продължи той с разпорежданията си по телефона.

— Ще ги имате. Обясненията под записите ще се заплащат допълнително — каза мъжът от другата страна.

— Това може да се договори — отвърна Фен и затвори телефона, тъй като в момента не му се спореше.

В Шанхай всичко можеше да се договори.

18:30 часа

квартал Жабей

Шанхай

Докато се возеха в метрото на път за апартамента на Едуард Лу, Нокс изброи пред Грейс какво беше намерил в жилището на Данър. Грейс пък му разказа, че Лу се нуждае от постоянно лечение, а Нокс прие този факт като добра следа — в крайна сметка можеше да се наложи похитителите да се върнат за лекарствата, а това щеше да им даде възможност да идентифицират един или повече от тях.

Двамата влязоха в една чайна на ъгъла срещу сградата, в която се намираше апартаментът на Лу, и Нокс поръча зелен чай за Грейс.

— От сигурен източник ли са сведенията за лечението? — попита Нокс.

Грейс сведе очи.

— Какво има? — учуди се той.

— Лу Хао, или Едуард Лу — започна тя, — е вторият син в едно семейство, което е много близко с моето. Аз го препоръчах, за да започне работа в „Бертолд“. Колкото до информацията за лечението, знам го от майка ми. За съжаление вярвам, че е достатъчно достоверна. Майка ви жива ли е?

— Почина.

— Съжалявам — отвърна тя.

— Значи Сержанта натресе и двама ни в това, а? — пошегува се той.

— Моля? — не разбра Грейс.

— Господин Дулич. Тази операция е лична задача и за мен самия. Клейт Данър, вторият заложник, е близък мой приятел. Той е кръстник на по-малкия ми брат и негов попечител, в случай че нещо се случи с мен — обясни Нокс, а Грейс видимо се изненада от това. — Личните ни взаимоотношения с похитените показват, че ще положим всички усилия, за да ги върнем…

— А и ако ни заловят от полицията, ще имаме добро обяснение защо сме се замесили в това — довърши мисълта му тя. — Да, това е достатъчно удобно за „Ръдърфорд Риск“.

— Така е — съгласи се той.

— Господин Нокс, уверявам ви, че няма да позволя личният ми интерес да повлияе на изпълнението на задълженията ми — каза тя с тон, сякаш четеше по учебник.

— Не се притеснявам за вас — отвърна Нокс. — Въпросът е в това, че ако нещата станат напечени, „Ръдърфорд Риск“ едва ли ще ни пази гърба.

— Така ли смятате? Не мога да повярвам… — заяви Грейс.

— Добре, да се надяваме, че греша.

— Има и още нещо — продължи тя след миг колебание, а изражението й помръкна за миг. — Получих съобщение от Едуард на двадесет и четвърти септември. Беше оставено на гласовата ми поща, ако трябва да бъда точна.