Нокс се взря в скобата, останала прикрепена към едната от страничните дръжки на кормилото. Беше направена от черна пластмаса и имаше щампован надпис „Гармин“. Погледна назад, за да се увери, че началникът не е наблизо. Полицаят все още се озърташе за нещо подходящо в другия край на двора, а Козловски го наблюдаваше отдалеч с изражението на разтревожен родител.

Нокс бързо отвори багажника под седалката на хондата и прерови съдържанието му: чифт слушалки за телефон, кожени ръкавици, катинар с верига за заключване на мотоциклета, малка пластмасова фуния, ластични въжета за прикрепване на багаж и черно калъфче от изкуствена кожа — приличаше на такова за GPS устройство. Нокс го взе и скришом го пъхна в един от многобройните джобове на якето си.

— Да не сгрешиш! — подвикна началникът тъкмо когато Нокс затваряше ципа на якето си.

Кръвта му кипна. Беше твърде късно да се опитва да върне джипиеса. Затвори багажника и се обърна.

— Този може и да изглежда добре — разпалено обясни началникът, — но по-старите модели возят много по-хубаво.

— Не се и съмнявам! — извика му Нокс. — Ала красивото момиче няма нищо общо с по-зрялата и опитна жена!

Началникът се разсмя високо, а Козловски настръхна. Китаецът сочеше поочукан модел на CJ-750, но без кош. Нокс тръгна натам, подминавайки мотоциклет, който силно напомняше класическия модел на BMW или поне изглеждаше като много добро негово руско копие.

Избраха шест мотоциклета, сред които беше и този на Едуард Лу. Началникът си записа регистрационните им номера — щеше да говори с хората си и отново да се обади на Нокс.

Щом излязоха на улицата, Козловски каза:

— Ако си късметлия, ще те сложат в килия два на два метра и ще те оставят бавно да умреш от глад. След седмица ще си кажеш пред камерата всичко, което искат от теб, но това няма да ти помогне. А ако нямаш този късмет, ще стигнеш само до килията.

— Той ме хареса — отвърна Нокс.

— Не трябва да се замесваш в това, повярвай ми — предупреди го Козловски.

— Ще купя просто няколко мотоциклета.

— Слушай, знам кой живее в жилищната сграда в квартал Жабей, където е бил пребит онзи човек. Между другото битият е изчезнал безследно след това. Трябвало е да отиде в болница, но не го е направил.

— Нали знаеш какво е здравеопазването в днешно време.

— Знам също така и коя частна охранителна компания е влязла във връзка с една определена американска корпорация, която има офиси тук. Наясно съм и с чий самолет си пристигнал в Хонконг. Ще ти кажа само едно, Нокс: много внимателно проверявам информацията за хората, с които си пия бирата и споделям една трапеза; за хората, които допускам в Консулството да гледат мачовете в понеделник вечер. Много съм стриктен! Така че или съм пропуснал нещо, което е малко вероятно, или ти си наивник, което също е малко вероятно, или пък си се забъркал в нещо, с което не е трябвало да се занимаваш… Междувременно обаче започнах да те харесвам, но май съм сгрешил… — Той замълча за момент, за да отминат пешеходците, които вървяха по тротоара срещу тях. — Помагам на хора като теб, но не и на глупаци.

Нокс реши да предприеме тактика на пълно отричане, което беше естествената му реакция в такива случаи. Успя да се окопити.

— Трябва ми лаптопът или поне съдържанието му. Ако стане напечено, искам някой да ми пази гърба. Между другото ще те помоля за още малко помощ…

— Така ли? Сериозно? — Козловски го погледна язвително.

— В случая времето работи против нас — започна Нокс. — Отседнал съм в…

— В хотел „Джин Джанг“, стая петстотин четиридесет и седем — прекъсна го Козловски. — Знам. По дяволите, Нокс, с какво си мислиш, че се занимавам по цял ден?

Нокс присви очи. Не му харесваше мисълта, че Козловски го е проследил. Чудеше се дали знае и за стаята, която беше наел при Фей.

— Благодаря, много ми помогна. — Нокс стисна ръката му за довиждане.

— Каквото и да взе оттам, нямам нищо против да го получа, оставено пред вратата ми в кошница без бележка. Отношенията ни трябва да са взаимни или въобще няма да ги има — каза Козловски.

— Разбрано. — Нокс вдигна поглед; в далечината, сред стотиците китайски лица, които ги заобикаляха, забеляза едно с характерни черти, което гледаше право към тях. Беше мъж със зелен мотоциклет, подобен на този на Данър. Беше монголец.

10:45 часа

По-нататък по улицата широкоплещест мъж намали и спря мотоциклета си до малка количка на продавач на cong you bing, палачинки със зелен лук. Беше с гръб към паркинга на сградата с офиси и наблюдаваше двамата чужденци, които излизаха от един от необозначените изходи.

Родителите му го бяха нарекли с чудодейното име Мелсчой, представляващо сбор от началните букви на Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин и Чойбалсан. Като ученик бе отнесъл доста подигравки заради името си, но когато постъпи на работа в полицията в Улан Батор, никой вече не смееше да се шегува в негово присъствие. Мелсчой се бе превърнал в заплашителна сила: физически здрав, психически устойчив и без морални задръжки.

След шест години, прекарани в проядената от корупция система на полицията, и последният опит на Мелсчой да се уварди непокварен се провали. Той не успя да запази позициите си и шестима верни колеги от полицията, четирима от които в момента бяха с него в Шанхай, бяха предадени. Двама от екипа му, включително по-малкият му брат, бяха отвлечени, измъчвани и брутално убити. Той и останалите четирима офицери се наложи да бягат през снеговита зима, скрити под един товарен влак за Пекин. На това преживяване Мелсчой дължеше липсата на два от пръстите на лявата си ръка.