— Ей, приятел, спри тук! — дочу Нокс на английски, последвано от китайското „Ting!“ — „Стоп!“.

Сетне до ушите му долетя звукът от счупени стъкла и изкривени ламарини, секунда преди същият звук да изпълни и слушалката.

Стар модел сива „Тойота“ беше ударила странично таксито, беше го изблъскала встрани от пътя и го бе запратила в едно дърво.

Шофьорите и на двете коли излязоха, разпалени, навън.

Едва сега монголецът се размърда. Качи се на мотора си и се приближи към мястото на катастрофата. Скочи от мотоциклета си и се пъхна сред счупените стъкла и смачканите ламарини, сякаш опитвайки се да помогне. Нокс знаеше много добре какво прави всъщност.

Огромна тълпа от зяпачи веднага обгради катастрофата. Китайците си падаха по подобни зрелища.

Нокс успя да слезе до приземния етаж, преди още да бе осъзнал какво се случва. Конспиративните правила изискваха да излезе и възможно най-спокойно да тръгне в противоположната на катастрофата посока, но вместо това той се затича натам, разблъска тълпата и си проби път, раздавайки лакти и ругатни на мандарински. Монголецът отново се качи на мотоциклета си, включи двигателя, сви вляво покрай ъгъла и изчезна.

Нокс беше обграден отвсякъде. Успя да си проправи път до катастрофата и видя следите от кръв по смачканите ламарини. Отнякъде се чуваше воят на приближаващи сирени — явно беше линейка от близката болница или полицията. Но което и от двете да беше вярно, Нокс не можеше да остане повече в района. Щяха да го разпитват. Щеше да е замесен.

Хвърли се напред и отвори смачканата задна врата на таксито. Дулич беше в безсъзнание, а по лицето му се стичаше кръв. Нокс се пресегна, хвана го под мишниците и го измъкна навън. Ръката му напипа хард диска в джоба на елека. Тъкмо претърсваше за айфона, когато някаква почти беззъба старица го плесна през ръцете и извика: „Крадец!“.

Нокс я нарече „дърта крава“, но побягна по улицата, преди тълпата да се е решила да го линчува.

15:20 часа

квартал Джин ’анг

Шанхай

Нокс се обади в централата на „Ръдърфорд Риск“ в Хонконг и изчака десет минути, докато началникът Брайън Праймър го набра по сигурната линия на айфона. Докато говореха, Нокс вървеше по „Чагъл Роуд“, отивайки към болницата.

— Давай! — започна Праймър без размяна на обичайните любезности.

— Сержантът — Дейвид Дулич, е извън строя. Пътен инцидент. Състоянието му изглеждаше критично — докладва Нокс.

— Ти невредим ли си?

— Не бях в таксито. Мога обаче да го измъкна в рамките на… да кажем на два часа. Потърсете сигурно място с медицински или евакуационен екип — предложи Нокс.

— Оценявам твоята лоялност… Документите му са добри, би трябвало да няма проблеми с удостоверяване на самоличността му. Все още няма нужда да поставяме цялата операция в риск.

— Но парите за откупа… — обади се Нокс.

— Повярвай ми, наясно съм със ситуацията — отговори Праймър.

— Искате ли да замина за Гуанжу?

От другата страна на телефона настъпи продължително мълчание, докато Праймър обмисляше отделните възможности. Вероятно Нокс го беше изненадал с това колко много знае за хода на операцията.

— Ще ми трябват няколко минути — каза той накрая. — Имаш ли името на болницата?

— Вече съм почти пред нея…

— Бъди нащрек за пристигането на следователи или на други лица, които биха могли да го компрометират — предупреди го Праймър.

— Дадено. Няма да позволя да го отведат — обеща Нокс.

— Спокойно, справяли сме се и с далеч по-лоши ситуации от тази — успокои го началникът на „Ръдърфорд“.

— Тая катастрофа… тя беше предназначена за мен.

— Със сигурност ли го знаеш, или предполагаш? — попита Праймър.

— Забелязах преследвач в района. И двамата шофьори избягаха…

— Добре е да го знам. На твое място щях временно да се скатая някъде — предложи Праймър.

— Искам да го измъкна оттам — настоя Нокс. Сетне добави: — Трябват ми парите за откупа.

— Както казах, успокой се. Ние ще се заемем с това, остави го на нас. Ти гледай твоите задачи. Какво става със счетоводните сметки? — попита Праймър.

— Работата напредва.

— А наистина ли? — попита началникът.

Нокс се досети, че това всъщност бе въпросът от най-голям интерес за Праймър.

— А Гуанжу? — попита той, замисляйки се дали Брайън Праймър би разрешил сумата от четвърт милион долара в брой да бъде получена от почти непознат човек.

— Дулич трябваше да участва в това. Ще измислим нещо, не се притеснявай.