Лявата ръка и лявото коляно я боляха ужасно. Всичко я болеше. Беше в болница. Съвсем сама.

Една сестра я погали по челото и приглади косите й назад.

— Ще се оправите, госпожо Де Мейо. Защо плачете?

— Аз не плача. — Но по лицето й се стичаха сълзи.

Откараха я в някаква стая. Сестрата й подаде картонена чашка с вода и хапче.

— Това ще ви помогне да се отпуснете, госпожо Де Мейо.

Кейти беше сигурна, че е приспивателно. Не го искаше. Щеше да й причини кошмари. Но беше толкова по-лесно да не спори.

Сестрата угаси осветлението и с тихи стъпки излезе от стаята. Тук, вътре, беше хладно. Завивките бяха студени и груби. Такива ли са болничните чаршафи? Кейти потъна в сън с ясното съзнание, че кошмарът е неизбежен.

Само че този беше различен. Тя се возеше на увеселително влакче. То пълзеше нагоре, където ставаше все по-стръмно, и тя вече не можеше да го управлява. Правеше отчаяни усилия, но напразно. Влакчето зави, изхвърча от релсите и започна да пропада. Събуди се трепереща точно преди да се блъсне в земята.

Мокрият сняг биеше в стъклото. Кейти се изправи, като се олюляваше. Прозорецът беше открехнат и транспарантът леко потракваше. Затова в стаята се усещаше такова течение. Тя щеше да затвори прозореца, да вдигне транспаранта и тогава може би щеше да заспи. А на сутринта вече щеше да се прибере у дома. Мразеше болниците.

Залитайки, отиде до прозореца. Нощницата, която й бяха дали, едва стигаше до коленете й. Краката й бяха замръзнали. И тази суграшица! Сега снегът беше примесен с още повече дъжд. Тя се облегна на прозореца и погледна навън.

Паркингът се превръщаше в буен мътен порой.

Кейти се вкопчи в транспаранта и се втренчи в площадката два етажа по-надолу.

Капакът на един багажник бавно се вдигаше. Така й се виеше свят! Залитна, пусна транспаранта и той с рязък звук се прибра нагоре. Тя се вкопчи в перваза на прозореца. Отново впери поглед в багажника долу. Вътре не се ли спускаше нещо бяло? Някакво одеяло? Голям вързоп?

Трябва да съм сънувала, помисли си тя и после затисна с ръка устата си, за да заглуши вика, който заседна в гърлото й. Взираше се в багажника на колата. Сега лампичката вътре светеше. През талазите дъжд, примесен със сняг, които биеха в стъклото, тя видя как бялото нещо се раздели. Точно когато капакът се затваряше, отдолу се мярна лице — лице на жена, гротеска в суровата самота на смъртта.

Будилникът го събуди точно в два часа. От дългогодишния навик да се събужда по спешност моментално се разсъни. Стана, отиде в стаята за прегледи, наплиска лицето си със студена вода, затегна възела на вратовръзката си, среса косата си. Чорапите му не бяха изсъхнали. Когато ги смъкна от съвсем леко затопления радиатор, продължаваха да бъдат влажни и лепкави. Обу ги с гримаса и тикна крака в обувките си.

Пресегна се за палтото си, пипна го и се намръщи. Цялото беше подгизнало. Нямаше смисъл да го окачва до радиатора. Ако го облече, ще си докара някоя пневмония. Освен това белите влакънца на одеялото можеха да полепнат по тъмносинята материя. А това щеше да изисква обяснение.

Старият „Бърбъри“, който държеше в дрешника. Ще го сложи и ще остави тук мокрото палто, а утре ще го отнесе на химическо чистене. Шлиферът беше без подплата. Щеше да замръзне с него, но нямаше друг изход. А и той беше съвсем обикновен, захабен, в масленозелен цвят, пък и откакто беше отслабнал, му беше станал широк. Ако някой видеше колата… ако някой го видеше в колата, беше изключено да го познае.

Отиде припряно до дрешника, смъкна шлифера, преметнат небрежно на една телена закачалка, и прибра тежкия „Честърфийлд“ най-отзад. Шлиферът миришеше на застояло — дразнещ мирис на прах, който се набиваше в ноздрите му. С гримаса на отвращение той навлече дрехата и я закопча.

Отиде до прозореца и леко повдигна транспаранта. Все още имаше достатъчно коли на паркинга, така че неговата едва ли щеше да привлече нечие внимание. Прехапа устни при спомена, че счупената лампа, заради която отдалечената част на паркинга тънеше в толкова удобен мрак, наскоро беше сменена. Ще трябва да се приближи в сянката на другите коли и максимално бързо да прибере тялото в багажника.

Време беше.

Отвори големия шкаф за медикаментите и се наведе. С опитни ръце опипа очертанията на тялото под одеялото. Изпъшка тихо, промуши едната си ръка под врата, а другата — под коленете, и го вдигна. Нормално тя тежеше около петдесет и пет килограма, но през бременността беше понапълняла. Мускулите му отчитаха всеки грам, докато я отнасяше към масата за прегледи. Там, като действаше само на светлината на малко фенерче, изправено на масата, той я уви в одеялото.

Внимателно огледа пода на шкафа за медикаменти и отново го заключи. Безшумно отвори вратата към паркинга и хвана с два пръста ключа за багажника. После тихо се върна при масата и вдигна тялото на мъртвата. Следващите двадесет секунди можеха да го унищожат.

Осемнадесет секунди по-късно беше при колата. Суграшицата биеше от едната му страна. Увитият в одеялото товар напрягаше мускулите му. Премести тежестта така, че да пада предимно на едната му ръка, и се помъчи да отключи багажника. Ключалката беше покрита със слой влажен сняг, който беше започнал да замръзва, и той припряно я почисти. Миг по-късно ключът се завъртя и капакът бавно се вдигна. Погледна към прозорците на болницата. В средната стая на втория етаж се раздвижи транспарант. Дали някой го наблюдаваше? Нямаше търпение да остави в багажника увитото тяло, да се освободи от него. В мига, в който лявата му ръка пусна одеялото, вятърът духна и го разгърна, откривайки лицето й.