— Кога разбрахте, че е болен? Чух, че било рак.

— Малко след като се върнахме от пътешествието.

— Тъй че ти никога не си имала нещо повече от този меден месец, нали? После вече е било бдение край мъртвец. Съжалявам, Кейти. Работата ми ме прави суров… притъпява чувствата ми, понякога дори в моя вреда, предполагам. Сега тръгвам. — Той се поколеба. — Не дърпаш ли тези завеси, когато си сама?

Тя сви рамене.

— Защо? Никой няма да дойде да ме гледа.

— Точно ти, повече от всички останали, трябва да си наясно с огромния брой кражби с взлом. А в този район представляваш великолепна мишена, особено ако някой знае, че живееш сама. Не възразяваш, нали?

И без да изчака отговор, отиде до прозореца и дръпна плътно завесите.

— Сега тръгвам. Ще се видим утре. Как ще отидеш на работа? Колата ти ще бъде ли готова?

— Не, но от сервиза ще ми дадат друга. Ще ми я оставят сутринта.

— Добре. — За момент застина с ръка на дръжката, а после с много правдоподобен ирландски акцент продължи: — Оставям те, Кейти Скарлет. Заключи се. Не бих искал някой натрапник да се вмъкне в Тара. — Наведе се, целуна я по бузата и тръгна.

Кейти с усмивка затвори вратата. В съзнанието й проблесна спомен. Беше петгодишна и весело си играеше в калния заден двор, облечена с великденската си рокличка. Възмутеният вик на майка й. И после веселият глас на баща й, който страхотно имитираше Джералд О’Хара: „Това е земята, Кейти Скарлет.“ А после с обезоръжаващо ласкав глас към майка й: „Не й се ядосвай. Всички добри ирландци обичат земята.“

Разнесе се мелодичният звън на часовника. След топлото мечешко присъствие на Ричард сега стаята изглеждаше празна. Тя бързо угаси лампите и се качи на горния етаж.

Телефонът иззвъня точно когато си лягаше. Сигурно Моли се опитва да се свърже с мен, помисли си тя и вдигна слушалката. Но беше мъжки глас, който отговори на нейното „ало“.

— Госпожа Де Мейо?

— Да.

— Безпокои ви доктор Хайли. Надявам се, че не се обаждам твърде късно, но тази вечер няколко пъти се опитвах да се свържа с вас. Бях уведомен за преживяната от вас катастрофа и за факта, че сте престояли в нашата болница едно денонощие. Как се чувствате сега?

— Добре, докторе. Много мило от ваша страна, че ми се обаждате.

— А как стои въпросът с кръвотечението? Според болничната документация снощи тук ви е било направено кръвопреливане.

— Опасявам се, че няма промяна. Смятах, че месечният ми цикъл е приключил, но снощи започна отново. Откровено казано, мисля, че може и да съм била леко замаяна, когато изгубих контрол над колата.

— Както знаете, трябвало е да вземете необходимите мерки поне преди година. Няма значение. Следващата седмица по това време всичко ще бъде зад гърба ви. Но държа да ви направят още едно кръвопреливане, за да ви подсилим преди операцията. Освен това искам да започнете лечение и с хапчета. Можете ли да дойдете в болницата утре следобед?

— Да. Всъщност съществува възможност да ви посетя и по друг проблем. Чухте ли за госпожа Луис?

— Да. Ужасна и трагична ситуация. Добре. Ще се видим утре. Обадете се сутринта и ще уговорим точен час.

— Да, докторе. Благодаря ви, докторе.

Кейти затвори. Докато гасеше осветлението, тя си помисли, че доктор Хайли не й беше допаднал при първото й посещение. Дали беше заради резервираното му, даже малко пренебрежително отношение?

„Ето как можеш да сбъркаш в преценката си за хората, реши тя. Толкова мило от негова страна, че тази вечер се е опитвал лично да се свърже с мен.“

Бил Кенеди позвъни на вратата на семейство Луис. Хирург-ортопед в болницата „Ленъкс Хил“, той беше оперирал цял ден и беше научил за Ванджи Луис едва след като се прибра вкъщи. Висок, преждевременно побелял, твърде академичен и някак притеснителен в професионалния си живот, Бил коренно се промени, когато влезе в топлото убежище на дома, който Моли създаде за него.

Нейното живо присъствие му помагаше да забравя проблемите на своите пациенти и да си почива. Но тази вечер атмосферата беше различна. Моли вече беше нахранила децата и беше дала строги нареждания да не им се пречкат. Накратко му разказа за Ванджи.

— Обадих се и поканих Крис да дойде на вечеря и тази нощ да преспи тук, в кабинета, вместо да седи у тях съвсем сам. Той не искаше, но ти иди и го доведи. Убедена съм, че ще остане поне за вечеря.

Докато вървеше между къщите, Бил размишляваше какъв ли шок щеше да бъде да се прибере у дома и да разбере, че е загубил Моли. Но за Крис Луис не беше същото. Никой нормален човек нямаше да си помисли, че този брак по някакъв начин прилича на техния с Моли. Бил не беше споделил с нея, че веднъж рано сутринта, докато си пиеше кафето в някаква дрогерия близо до болницата, видя Крис в едно сепаре с много хубаво момиче малко над двадесетте. И на двамата страхотно им личеше, че се харесват.

Дали Ванджи беше разбрала за момичето? Възможно ли беше затова да се е самоубила? Но по такъв драстичен начин! В съзнанието му проблесна споменът за лятото, в което бяха поканили Ванджи и Крис на барбекю. Ванджи започна да пече и в един момент ръката й се озова твърде близо до огъня. На пръста й излезе мехур, но тя се държа така, сякаш цялата беше покрита с изгаряния трета степен. Хукна с писъци към Крис, който се опита да я успокои. Смутен от поведението й, той обясни: „Ванджи има нисък праг на болка.“ Докато Бил донесе мехлем против изгаряне, мехурът беше изчезнал. Откъде човек с емоционалната нагласа на Ванджи би намерил смелост да погълне цианкалий? Всеки прочел и малко за тази отрова знае, че макар и почти мигновена, смъртта настъпва в мъчителна агония.