– Избяга преди около два часа – отвърна Джийн. – Нямах представа къде е отишъл и много се разтревожих за него.

– Разбирам – каза Мишел и се извърна към Тайлър, който ги наблюдаваше от верандата.

Двамата военни му говореха нещо, но той очевидно не ги слушаше.

– Много съжаляваме за загубата ви – повтори Шон и погледна Мишел. – Готова ли си да тръгваме? Нека оставим семейство Уинго на грижите на армията.

Мишел кимна, без да откъсва поглед от Тайлър. Извади една от визитките си и я размаха, за да му напомни да се обади. После двамата с Шон се качиха в колата си и потеглиха. Семейството и военните се мернаха за последен път в огледалото за обратно виждане, след което влязоха в къщата. Шон настъпи газта, а Мишел предпазливо се облегна назад.

– Боли, а? – попита той. – Ти си си виновна. Как можеш да гониш някого в такава буря? Със сигурност си натоварила всички мускули. Самият аз изплезих език, въпреки че пробягах два пъти по-малко разстояние, и то далеч по-бавно.

– Загинал при бойни действия – промълви тя.

– Да, гадна работа. Всеки убит американски войник ми тежи на съвестта.

– Тайлър и мащехата му очевидно не се погаждат – подхвърли Мишел.

– Заради шамара ли реши така? Той е избягал и я е разтревожил. Е, тя прекали малко, разбира се. Но това е огромен стрес и за двамата, така че не бива да я съдиш строго.

– Много се била разтревожила за него – промърмори Мишел. – Но когато изскочи навън да го удари след два часа отсъствие, дори не се беше намокрила. Ако детето ми побегне, ще хукна след него. Защо не го е направила? Страхувала се е, че ще стане вир-вода?

Шон понечи да отвърне нещо, но бързо се отказа.

– Не знам – промълви след известно време той. – Военните също бяха сухи, но преследването на избягало дете едва ли влиза в техните задължения. Не сме присъствали на срещата, нямаме представа как са се развили нещата. Може би тя го е търсила с колата.

– Ако беше така, пак щеше да е мокра. Те нямат гараж, нямат дори навес. А помниш ли какво каза Тайлър, когато я отблъсна – да престане да се преструва, тъй като баща му вече е мъртъв. В какъв смисъл да се преструва? Че е привързана към мъжа си?

– Може би. Но това не е наша работа.

– А защо е взел точно пистолета с колекционерска стойност?

– Не чу ли какво ти казах? Това не е наша работа.

– Просто не обичам нещата, които са лишени от смисъл.

– Ние не знаем нищо за това момче. Може би пистолетът е имал някакво значение за него. Може би е бил толкова шокиран от новината, че просто е грабнал първото нещо, което е попаднало пред очите му, преди да побегне. И защо ние с теб изобщо обсъждаме всичко това? Тайлър вече си е у дома, където му е мястото… – Той сведе очи към затъкнатото в колана му оръжие. – Мамка му! Това нещо все още е у мен! Защо ми попречи да го оставя?

– Така ще имаме повод да се върнем още утре.

– Защо да се връщаме, за бога?

– Защото искам да разбера какво става.

– Хванахме хлапето и го върнахме у дома. Това е достатъчно.

– Не те ли гложди любопитство?

– Не. Защо трябва да ме гложди?

– Видях го как гледа мащехата си, чух какво каза. Между тях няма топли чувства.

– Такъв е животът. Някои семейства се разпадат. Но това не е причина да се забъркваме в трагедиите на хората. В момента те се нуждаят единствено от подкрепата на роднините и приятелите си.

– Може би ние сме приятелите, от които се нуждае Тайлър.

– Стига вече! Защо го правиш, по дяволите?

– Какво правя?

– Бъркаш се в живота на хора, които дори не познаваме!

– Нима не го вършим постоянно като част от работата ни?

– От работата – да, но не и в този случай. Той няма нищо общо с нашите разследвания. Никой не ни е наел, Мишел.

– Въпреки всичко имам чувството, че познавам Тайлър – каза тя. – Или поне това, което преживява.

– Откъде накъде? Твоят баща все още е жив и здрав... – В следващия миг Шон замълча и стисна устни.

Бащата на Мишел наистина беше жив, но майка бе загинала от насилствена смърт. В началото тя подозираше именно баща си като извършител на това отвратително престъпление, най-вече заради спомените от детството си, които дълги години я измъчваха.

Един приятел на Шон, професионален психолог, се беше заел да помогне. В крайна сметка тя успя да преодолее травмите от детството си и се оправи. Разбира се, това не стана лесно и Шон дори не искаше да си помисли, че може да го преживее отново.

Почуквайки по волана в такт с дъжда, той извърна глава да я погледне. Мишел седеше неподвижно, вперила поглед пред себе си. Обзе го мъчителното чувство, че отново ще я загуби.

– Най-малкото, което можем да направим, е да върнем пистолета – тихо каза той и отметна кичур влажна коса от челото си. – Ще го направим още утре.

– Благодаря – каза Мишел.

Не след дълго стигнаха до апартамента , където Шон беше оставил колата си – лексъс кабрио. Лендкрузърът влезе в подземния гараж и той подаде ключовете.