— Е, Кинг може сам да е скалъпил всичко, за да ни обърка.

— С какъв мотив? Да съсипе хубавия живот, който си е уредил тук?

— Добре, схващам идеята ти, но защо проявяваш толкова жив интерес към тази история?

— Някога с Шон работехме заедно. Нека кажем, че съм му задължена. Тъй че докато търсиш убиеца, може и аз да погледна тук-там.

— Имаш ли идея къде точно да търсиш?

Джоун се загледа настрани.

— Всеки си има идеи.

С тези думи тя внезапно прекъсна разговора.

След като Паркс си тръгна объркан и разгневен, Джоун извади листчето от чантата си. Бе убедила един от помощниците на местния полицейски началник да й разреши да направи копие, докато Кинг и Уилямс бяха заети другаде. След като го прочете, тя извади от портфейла си друго листче, което бе пазила през всичките тези години. Грижливо го разгъна и се вгледа в кратките думи, изписани върху него.

Това променяше положението… но можеше ли да бъде сигурна? Струваше й се невероятно след толкова време. И все пак… Бележката, която държеше, бе същата, за която вярваше, че Шон й е оставил в хотел „Феърмаунт“ в онова утро, когато загина Ритър. След бурната любовна нощ тя остана да спи, а Кинг застъпи на смяна. Когато се събуди, видя бележката и изпълни точно каквото бе написано, макар че молбата криеше голям професионален риск. В края на краищата, нали бе авантюристка по дух. Отначало си мислеше, че станалото е просто лош късмет, ужасно съвпадение. После взе да се пита какво всъщност бе замислил Шон онази сутрин. Тогава не му каза нищо по една проста причина: опасността да провали кариерата си. Сегашният развой на събитията хвърляше съвсем нова светлина върху трагичното произшествие.

Въпросът беше един: какво да предприеме?

Докато се качваше в джипа на Мишел, Кинг хвърли изненадан поглед наоколо.

— Почистила си колата.

— О, просто събрах това-онова — отвърна небрежно тя.

— Мишел, колата е безупречно чиста и мирише приятно.

Тя сбърчи нос.

— Открих няколко изгнили банана. Нямам представа как са се появили.

— Да не си се притеснила от моите забележки?

— Шегуваш ли се? Просто… нали разбираш, просто имах малко свободно време.

— Въпреки всичко съм поласкан. — Внезапно му хрумна нова мисъл. — Какво направи с всичкия онзи багаж? Не си се прибирала.

Тя се смути леко.

— Не ти препоръчвам да посещаваш стаята ми в мотела.

— Добре, ще го имам предвид.

Стигнаха до Боулингтън и се срещнаха с Тони Болдуин. С разрешение от него и местния шериф отидоха да огледат къщата на Лорета Болдуин.

— Как се издържаше майка ти? — попита Кинг, оглеждайки красивото обзавеждане. — От обществени осигуровки ли?

— Не, тя беше само на шейсет и една — каза Тони.

— Работеше ли?

Тони поклати глава, а Кинг продължи да оглежда мебелите, килимчетата и красивите украшения, разпръснати тук-там. Кухненското обзавеждане бе много по-ново от самата къща, а в гаража откриха последен модел форд.

Кинг изгледа втренчено Тони.

— Е, предавам се. Ти ли я издържаше, или е получила наследство?

— Аз имам четири хлапета. Едва свързвам двата края.

— Чакай да позная. Лорета ти е пращала пари, нали?

Тони се смути.

— Спокойно, Тони — намеси се Мишел. — Просто се опитваме да разберем кой е причинил това на майка ти.

— Добре де, наистина ми пращаше пари от време на време. Нямам представа откъде ги взимаше и не ми се искаше да питам. Когато човек има да храни гладни гърла, не гледа зъбите на подарения кон, нали?

— Споменавала ли е някога откъде може да идват парите? — попита Кинг. Тони поклати глава. — Кога забеляза за пръв път този приток на средства?

— Не съм сигурен. Нали разбирате, тя почна да ми праща пари още преди години.

— Колко години? Помисли внимателно, важно е.

— Може би преди шест-седем.

— Кога престана да работи във „Феърмаунт“?

— Закриха хотела веднага след убийството на Ритър.

— А след това работила ли е другаде?

— Не постоянно, а през последните години изобщо не работеше. Цял живот е слугувала. Време беше да си даде малко отдих — отвърна предизвикателно Тони.

— Значи майка ти никога не е споменавала откъде идват парите? А дали не е споделила с други роднини или приятели?

— Аз съм й най-близкият роднина. За приятели не съм чувал. Имаше един много добър приятел, Оливър Джоунс, но той почина. Може да е казала на него.

— Има ли начин да поговорим с близките му?

— Няма такива. Той ги надживя всичките. Умря преди около година.

— Не се ли сещаш за още нещо?

Тони се замисли и изведнъж лицето му просветна.

— Ами… миналата година мама каза нещо странно.

— Какво?

— През последните пет-шест години редовно пращаше хубави подаръци за децата. Само миналата Коледа пропусна. Малката ми дъщеря Джуъл попита баба си защо не е пратила подаръци, не ги ли обича вече. Нали знаете какви са децата. Е, мама каза нещо такова: „Скъпа, всички хубави неща рано или късно свършват.“