— Магария! — продума дядо Нистор и хвърли победоносен поглед на Хаджи Смиона.

— То се знае, когато няма согласие, всичко пропада — произнесе Хаджи Смион убедено и въздъхна.

— Хаджи, недей дума согласие — обади се Стамболлият, — не се гледат хората: милуват ли се или се мразят, ами се гледа кадърни ли са.

— Та и аз това казвам, я — произнесе Хаджи Смион добросъвестно, като си подви пак и двата крака.

— Кадърни ли са, стига ли им пипката — следваше Стамболлият; — Селямсъзът го избраха за неговата старост и опитност — нали него праща народът едно време в Стамбул да гледа давията с Троян? — А Тарилйомът е човек разбраничък и ходи се на горната черкова, та ще забикаля школото и даскалите … А другите питропи — зарежи ги, не се свъртат нито два месеца в село. Тук согласие не се пита. Ганчо Заекът и Фачко Попчето чашата си не делят, наедно се на припек стоят, но не могат раздели на две магарета сено. Куфалницата им не стига.

— Няма го в куфалницата — прибави Хаджи Смион.

Доказателствата на Стамболлият, подкрепени силно и от Хаджи Смиона, който пак се ободри, смутиха противниците. Дядо Нистор се сбърка и взе да чисти чибучката, доде да намисли какво да отговори. Иван Бухалът се изкашля няколко пъти и забърка из всичките си джобове. Иван Головратът хвана да надува силно наргилето, а Иван Капзамалинът нищо не стори. Настана мълчание.

Хаджи Смион го пресече:

— Тъй, тъй, дядо Нисторе, хората знаят какво вършат и кого избират. Согласие — согласие, но да питаме: какво има в пипката?

Но понеже дядо Нистор не отговори. Хаджи Смион се разпали, провеси и двата си крака и каза дързостно:

— И аз дадох глас за тях, пак ще дам зазщото са достойни хора!

Иванчо Йотата, който мълчешком сърбаше кафето си и поглеждаще неприятелски на Хаджи Смиона, кипна:

Достойни хора! Не могат името си да запишат по граматиката и прочия. Тарилйомът се подписва: Фарлам, тоест не Варлаам, сиреч, наместо веди — ферт, и изяда едното а … и прочия!…

— Е, че Варлаам и Фарлам се едно е, от толкова какво има? — възрази Хаджи Смион, който не беше човек да се остави да го лъжат.

— Как се едно? — попита Иванчо Йотата. — Можеш ли да кажеш: пророк Фарлам и прочия? Няма нищо от толкова, а? Гаче се едно е да държиш бухалка и перо. Назад, назад вървим, не ни бива за бъзов гребен.

— То се знае, не ни бива — потвърди Хаджи Смион.

Иванчо Йотата беше разярен, защото въпреки надеждата си не биде избран настоятел. Той си тълкуваше, че тая пакост му е направил учител Гатю, с когото веднъж се бяха карали за правописанието.

— Ах, минува! — извика един.

— Кой?

— Тарилйомът.

— И носи рибата.

— Запря се, здрависва се с Кона Крилатия.

— Ами що забърза така, гаче го гонят и прочия.

— Хвърчи!

— Не видиш ли? Селямсъзът се задава от-подире му.

И всичките се навалиха на прозорците, за да гледат.

Селямсъзът наистина се зададе отгоре с риба в ръка, но срещна Неча Райчинчин и запря го да му каже нещо, вероятно — колко е купил рибата, която повдигаше нагоре, после срещна Марина Хаджи Цаков и каза му, види се, добрутро, защото погледна към слънцето; а като зърна дяда Постола, застигна го и взе да му разправя нещо твърде важно, защото не видя Ивана Разпопа, приятел, който замина покрай него — за да го здрависа, нито Варлаама Копринарката, който отиваше тичешком — за да го изпсува.

Варлаам Копринарката, по прякор Тарилйомът 1 , отиваше у дома си. Той беше човек на четирийсет и девет години и два месеца, с лице дълго, мършаво и великопостно като на св. Ивана Коприваря, с цилиндрически ален фес и в широкодънести потури, които му придаваха многокрасен вид; смирен, целомъдрен, женен и гайтанджия, както свидетелствуваха двете му ръце, вечно вапцани в най-изрядното индийско синило.

Варлаам Копринарката не беше никак развратен човек; той говееше в сряда и в петък, носеше шарени чорапи, плетени от булката, рано си лягаше и ставаше, за което Иван Бухалът, голям присмехулник, често казваше, че Варлаам вечеря с просяците, ляга с кокошките и става с петлите; не пиеше ни вино, ни тютюн, беше левичар, в черква ходеше редовно, в кафене — рядко, на съдилище — отнюд, ако не смятаме разправията му за капчука със съседа Иван Селямсъза, с когото се влачеха по кадии от много години насам. А каква кавга беше, свети архи-дяконе Стефане! Даже и жените им, булка Варлаамица и булка Селямсъзка, ужасно се гонеха и омразата им стигна дотам, щото булка Варлаами не наричаше булка Селямсъзка инак, освен „гърнива сланина“ по причина на жълтите петна по изтъртуфения и образ, както и булка Селямсъзка думаше на булка Варлаамица дървеница, защото беше дребна и кървосмукателна. Преди два месеца на мегданския кладенец булка Варлаамица беше изяла по гърба бухалката на булка Селямсъзка — малко по-горе от лакътя. Оттогава булка Селямсъзка по-често отбиваше барата или щом видеше из дупката, че булка Варлаамица си мие ръцете на чучура, лисваше в барата си всичката помия от коритото, дето переше постилците на децата си. А булка Варлаамица се късаше от яд.

А как нежно Варлаам обичаше жена си! Как страстно-чувствително говореше за нея!

— Тя ми свари фасулева чорба днес, само че прекарала оцета, та киселеше като усмивката на Фачка Зобидренката; или децата са отишли да навадят краставиците, а пък аз: дай си мъжо жената, а ти иди в трънето!… — Само пред приятеля си Хаджи Смиона той се отпущаше и я наричаше сладостно: фалимилия, както и „метода“ нарече един път пред Иванча Йотата методi`a. Напразно Иванчо Йотата, който беше твърде свадлив човек, го уверяваше, че метода е едно, а методiа друго, и че граматиката всякъде другаде дава да се пише i, само не в метода. Варлаам Копринарката, който също знаеше едно-що учение (той някога се беше готвил за дякон в Гложденския монастир), упорствуваше и не искаше да падне долен на Иванча. Поради тая причина Иванча Йотата не беше приятел на Варлаама Копринарката.

Но освен цилиндрическия ален фес, останал от първия период на царуването на султан Меджида, и който беше устоял против всичките посегателства на модите, Варлаам Копринарката имаше друго отличително нещо: той беше много умен човек и имаше обичай да се изразява с притчи и издълбоко, щото дядо Постол мислеше, че Варлаам е чел Соломонията. Например срещне ли го касапинът Колю заран рано, че отива с възпретнати ръкави на мегданския кладенец да си наплиска лицето, и му каже:

— Добрутро ти, Варлааме.