— За това ли? Браво, любезний мой приятелю драгий, браво! Сега ако храня мене си — Миронча, тогава да храня рояк сополиви Мирончовчета! Аз не съм Селямсъзът! Кой закон пише това?

— Как кой закон пише това? Православний наш закон — отговори храбро Хаджи Смион.

— Вятър — закон! А моят закон е написан на качулката ми: лъжовен свят и суета сует! Всичко е дим!

— То се знае, всичко е вятър и дим — каза убедено Хаджи Смион.

— Женен бил, неженен бил, се ще се мре, нали?

— И аз това щях да кажа.

— Чувай, драгий мой приятелю любезний, каква е моята философия, ти знайш, аз съм философ?

— Ти си философ?

— И има нещо в тая (Той посочи главата си.)

— Има, знам.

— Нито жена, нито злато, нито сребро не правят человека благополучен в тоя свят, а знайш ли кое?

— Знам.

— Свободата.

— Американски.

— Па друго не ти трябва…

И той се наведе внимателно над флаутата си, като се мъчеше да запецне една клапа…

— Да, па друго не ти трябва.

Хаджи Смион видя пак, че губи полека-лека бойното поле пред необоримите доказателства на философа. Но той се престраши и направи едно доблестно и последно усилие, за да се закрепи на позицията си, та като отстъпи, да му е чиста съвестта. Той подхвана бодро:

— Но виж, халоолу, човек, ако е спокоен в къщата си… а кой дава спокойствие в къщата? Пак жената. Например аз, ти питай мене, става осем години как водя Гинка, а за нищо не се грижа… нито на влакно грижа нямам, разбираш? А като не си спокоен, как ще бъдеш благодарен?

Мирончо все стоеше наведен над флаутата си и не отговори.

Хаджи Смион се одързости.

— Неженен — добро… Но хората по нас, знайш… не можеш да им вържеш езика… Виж, ти ходиш например у калугериците, совсем невинно, да кажем, но светът, разбираш? Не иде хубаво, разбираш?… Без фамилия. Не, не, не е хубаво, нито е пък прилично… Какво ще кажат хората?

Мирончо се намуси, тръсна силно главата си и пюскюлчето на качулката се преметна отпреде.

— Виждаш ли какво казва това? „Не ме е грижа от никого!“

Хаджи Смион се смути от тоя неопровержим аргумент и каза, без да ще:

— Качулката има право, и тя е философ.

— Жената, аз да ти кажа ли тебе? Тя е змия в пазва, с която лягаш да спиш.

— Право, право, и аз понякога, когато ме ядоса нещо булката, викам си: их, чорт го взел, да бях сега Мирончо!

— Е, и ти видиш, я?

— Как не виждам?

— А идеш, па казваш: драгий приятелю, ожени се? А сам знаеш…

— Не за това, аз само тъй, приятелски… ти, харно правиш, ти си философ.

Хаджи Смион взе сбогом от приятеля си и се упъти към дома си ухилен. Кога възви из Селямсъзовата улица, той съгледа голям куп любопитни, които се трупаха пред вратните на Копринарката и на Селямсъза и с наслаждение слушаха клетвите, що си пращаха двете съседки, които делеше стоборът.

Скоро любопитният Хаджи Смион разбра, че снощи Варлаам, подир вечеря, като чул злодейския смях на Селямсъза и на цялото му „яково“ поколение, побеснял от гняв, та излязъл, та закачил оголения рибен гръбнак на портата му в същото време, когато Селямсъзът вапцвал котката в кюпа му. Заранта обаче, когато Селямсъзът видял пред вратнята си куп дечурлига, които зяпали учудени пред обесения гръбнак, а Варлаам и жена му съгледали, че котката се оваляла в халищата им, оцапала възглавниците и копринената рокля, както била сложена вечерта на ковчега, те разбрали изведнъж всичко — и най-ужасната кавга на света се почнала между злобствуващите съседи.

Между това виковете и трясъците от миг на миг ставаха по-силни.

— Гърнясала сланино! Дано да се въвонейш! — викаше булка Варлаамица от крушата.

— Дървенице, кръвопийке! Дано да пукнеш! — викаше булка Салямсъзка от покрива при коминя.

— Да те порази Господ!

— Да те убие чумата!

— Да те прокъсне!

— Да се вампирясаш!

— Огън да гори тебе и децата ти!

— Живеница да ви изяде двама ви!

— Гиди свиньо, дванайсеткиньо!

— Гиди ялова кукувица!

— На въже да видя мъжа ти и ти отдолу да му люлейш краката!

— На кол набит да видя твоя и самодиви да играят хоро около него!

— Дано ръцете, дето ми вапцаха котката, да изсъхнат и да почернеят, като твойта черна душа, жълта циганко!

— Дано гръбнакът, дето го окачиха на вратнята ми, да се задърнеше в гърлата и на двама ви и да ви задави, поразена тахтабо!

Селямсъзът седеше на шестото стъпало на стълбите, гологлав, изпотен, разядосан, морав-червен и с мустаци, наострени кръвожадно. Той не викаше, а само клюмаше одобрително на всяка сполучена клетва на жена си и грухтеше отвреме-навреме.