— А защо Варлаам ти е направил това презрение?

— Кой? Тарилйомът ли? Аз ти казвам, Иванчо, че такава поганска работа нито съм видял, камо ли да съм чул!… Стар човек ме гледаш, ама дето го рекли: пази, Боже, от зло… Джанъм! Първица ли е човек да се скара? Живи сме. Човек не е дърво я, виж децата ми, що се викат — деца са, па и те се карат и бият и всяка вечер ставай кадия, та ги разправяй… оная вечер щях да потроша Маноля с бой. А не съм вчерашно пеленаче… Помня едно време, когато се скараха, пак за капчук, Хаджи Петко и Хаджи Папурко, влачиха се по кадии и по мюфтии запалиха си един друг копните, а Хаджи Петко и Хаджи Папурко бяха донейде си сватове: Хаджи Петко водеше лелината дъщеря, Рипсимия, на Хаджи Папурка; той беше, Хаджи Папурко, най-старият син на дяда Бенча, от Сюлюменовий род, и имаше къща, кажи, цял конак… Та когато се сбиха по заговезни Хаджи Петко и Хаджи Папурко, тебе лъжа, мен истина, извадиха калъчи…

— И прочия… сега чуй-прекъсна го Иванчо, — да си поприкажем сърце откровено… Ти си баща и прочия… Е? Тогава? Ти потопи котката във вапцилката, от разярение душевно. А пък котката, когато Варлаам легнал с булката и прочия… отишла, та направила всеобще злоупотребление, разбирам, животно е.

Селямсъзът изгледа свирепо Иванча, па каза сърдито:

— Е, добре, котката аз я потопих, кръстих я! И аз я пуснах да иде да им се погали в гащите… та какво? — И Селямсъзът се изпули на Иванча още по-застрашително.

Иванчо само клюмна с глава.

Селямсъзът си отри с шапката потното чело и продължи:

— Какво бива от една котка и от един Тарилйом? Нищо. Котката се измива и дрехите се изпират. Ами това леке, дето го залепи той на вратнята ми и на лицето ми, кръв го измива! Кръв, знайш ли, Иванчо?

— Не, не, преговерете се. Виж, сто души народ ви гледа на портите и се смеят великогласно, не подобава, прегърнете се и прочия.

— С Тарилйома ли? Та той не струва колкото едно добрутро!

— И двамата. Аз знам, че ти имаш пълно право. Варлаам е един богохулник и анадолски капасъзин! Не може още името си да запише, и епитроп! Срам за българския народ.

И Иванчо тупна с крак.

— Имам ли право?

— Имаш. Опростете се.

— Тебе да бяха ти окачили на вратнята гръбнак от шаран, един лакът дълъг, какво щеше да направиш?

— Кой ще ми го окачи?

— Кой и да бил.

— Гръбнак от шаран?

— Нека бъде биволски.

Иванчо се ядоса.

— Казвай, де? — попита натъртено Селямсъзът.

— Кой смей?

Някой, да кажем Тарилйомът.

Иванчо погледна страшно събеседника си, махна с ръка из въздуха и издума тържествено и ниско:

— Той няма да е жив. Смерт!

Горд человек беше тоя Иванчо.

Хаджи Смион от своя страна пък утешаваше Варлаама Копринарката.

Батареята, още в безпорядъчно състояние от трескавото движение, което и беше дала силата на огъня, смъкнала се беше от високата си позиция и клечеше замислена, но още димяща, при барата, с поглед отчаяно впит към стряхата. Там, провесена на малакофа си, съхнеше на слънце и меланхолически се полюляваше праната рокля.

Генерал Варлаам, блед, презеленял, запенен, с наострени подстригани мустаци, с изложена Сахара на слънцето, която сега лъщеше заслепително от пладнешките лъчи, ходеше бързо назад-напред по двора, последван от Хаджи Смиона, който чакаше да му отмине малко гневът, за да се не оплете в някоя безполезна, разправия.

— Сега казвай: какво му се пада на тоя бяс нечестив? — попита изведнъж Варлаам, като се извърна.

— На Селямсъза ли?

Но Варлаам, който никога не именуваше съседа си, прибави раздражено:

— На оногова, де, казвай!

— Слушай, Варлааме, помирете се, казвам ти като на приятел.

— Фарлам ли?

— Добре е да се помирите, вярвай Бога, добре е да се помирите, по братски, по християнски — казваше покорно Хаджи Смион, който гледаше с добром да ги помири.

Варлаам изгледа намръщено Хаджи Смиона.

— Аз не очаквах от ваша милост такива едни совещания.

— Аз, като приятел — измънка Хаджи Смион нерешително, понеже се боеше от някакво скарване.

— Как? С него? Брат? Християнин?

— Вярвай Бога, Варлааме, опрости г… Той се моли за прошка. (Хаджията лъжеше.)

— Кой? Той?

— Той, на, сега ида от тях е… убедих го и той е готов да се целувате, самичък рече, склони.

— Целование с Юда? Да пази Господ, никогда! До гроба!…

— Ама слушай, Варлааме!

— Не слуша Фарлам.

— Ама чуй ме де, една думица…

— Отнюд!

И Варлаам пак взе да ходи назад-напред с наведена глава и с ръцете отдире.

— Варлааме — извика пак Хаджи Смион.