— Тони, спите ли? — чувам гласа й, но туй вероятно е доста по-късно, тъй като стаята вече е осветена от розовата светлина на абажура.

— Спя, да — потвърждавам, — обаче това не е причина да спирате радиатора. Жегата не е прекалена.

— Спрях го за малко, да ви направя чай — обяснява жената. — Не можах да намеря разклонител.

— А, вие сте сложили и котлон — установявам, като виждам нововъведението, инсталирано върху шкафчето в ъгъла. — Надявам се, че няма да почнете да пържите и кюфтета.

— Какви кюфтета? Купих го, за да ви нравя чай. Не смятате ли, че е излишно да слизаме до долу за един чай или едно кафе.

— Вярно — признавам. — Макар че когато вие правите нещо, човек трябва доста да помисли, докато разбере истинските ви съображения. Да не сте се скарали с Илиев?

— Защо да се караме? — запита равнодушно жената, като приближава до котлона.

Тя вдига капачето на чайника, пуска вътре две пликчета чай, сетне го снема и изважда щепсела.

— Сега пак ще стане топло — обещава жената, като включва наново радиатора. — Тази стая е истински ветрилник с тия два прозореца.

— Не обиждайте нашия мавзолей — смъмрям я.

Подир което наново се връщам към темата:

— Илиев наистина няма основания да се сърди сега, след като е разбрал, че детето не е ваше.

— Илиев нищо не е разбрал — пояснява Лиза, като се връща към чайника.

— Но защо не сте му казали, че детето не е ваше?

— Защото исках да свикне с мисълта, че е мое. И защото… — Тя прави известна засечка: — Защото всъщност детето е мое.

— Да — казвам, — човек наистина трябва доста да си напряга ума, докато разбере съображенията ви. Значи вие всъщност излъгахте не него, а мене? Защо? Нали той ще се жени за вас, а не аз?

— Защото не той ми задава въпроси, а вие.

— Професионална привичка — пояснявам. — Ти задаваш въпроси, другият отговаря, и ето че с общи усилия репортажът е готов. И какво, като съм задавал въпроси?

Преди да отговори, тя разклаща леко чайничето, за да ускори запарката.

— Ами ако бях ви казала, че детето е мое, щяхте да запитате кой е бащата.

— Нима не знаете кой е?

— Но, Тони, една жена има право и на някакви свои малки тайни. Бях готова да ви кажа всичко, обаче не и това, защото това не е като ония, другите връзки, а нещо по-съкровено… Бих се почувствала съвсем разголена…

— Не съм имал никакво намерение да ви разголвам. И въпросите ми, ако си спомняте, са били главно от делово естество. Пазил ме бог да прониквам в душевните ви тайни. Особено когато се касае до голямата любов.

— Не съм казала, че е голямата любов — възразява тя, като вдига леко капака на чайничето, колкото да провери как е запарката.

Сетне отваря шкафчето и изважда две чаени чаши, от тия големите и дебелите, но не без известни претенции за красота с дребните си сини цветчета.

— Значи детето ви не е родено от любов? Жалко.

— Реших да го родя така, напук на сиромашията.

— Така: просто напук?

— Е, не просто напук, а защото това си е негово право, да бъде родено. Всяко дете, веднаж заченато, има право да се родя.

— От такива идеи възниква демографският взрив — забелязвам скръбно.

— Моля?

— Свръхнаселеността! Това, че утре по липса на друга храна хората ще трябва да се ядат помежду си.

— Че те и сега го правят.

Тя донася една подир друга двете чаши, понеже в ергенското ми домакинство все още липсва поднос, и ги поставя на масичката, сложена за по-голямо удобство съвсем близо до леглото. Подир туй последователно обогатява натюрморта с лъжички, захарница и чиния бисквити.

Поизправям се на възглавницата и поемам чашата. Внушителен съд, обемист и тежък като кана. Чай, бисквити и интимни разговори — съвсем като в младините на леля ми.

— Значи — казвам — голямата любов представлява отделна глава… Успокойте се, не държа да ми я разправяте.

— И да искам, не мога. Няма такава глава.

Тя отпива от своята кана, поглежда ме и внезапно запитва:

— Тони, ако срещнете на улицата една жена, която изведнаж да ви обърне сърцето, какво бихте направили?

— Нямам навик да завързвам познанства на улицата.

— Но ако срещнете жената, искам да кажа, тази жена, единствената, без която животът ви ще остане пуст, бихте ли я отминали, тази жена…

— Знаете, разликата между „тази“ и „онази“, това много не личи…

— Защо е нужно да личи? То би трябвало да се усеща.

— Как именно?

— Ами както бихте усетили, ако ви хване електрически ток.

— Като те хване електрически ток, бързаш да се дръпнеш.

— Вие при всички случаи все това правите: бързате да се дръпнете.