Следобедът ми донася още едно посещение. Почукването на вратата не ме изненадва — така спокойно и отчетливо чука инженерът. Само че не е инженерът, а Димов:

— Надзърнах да ви видя… Не преча ли?…

Отговарям, че напротив, и го каня да седне. Той се отпуска на креслото, което е любимото място на дъщеря му. Забелязал съм, че предпочита да стои прав, но при сегашното му състояние тая привичка навярно вече е лукс. Снагата му се е попрегърбила, синият халат е станал още по-широк за мършавото тяло, а гласът е загубил младежката си интонация и е доста по-глух.

— Разбрах, че доблестно сте защитили Елисавета от банда пияни злосторници — произнася не без известна тържественост Рицаря, сякаш връчва акредитивните си писма. — Искрено съм ви благодарен.

Новините от външния свят пристигат малко деформирани в нашия дом, особено когато това става чрез посредничеството на Лиза. Промърморвам нещо в смисъл „дребна работа“ и „случва се“, като си мисля, че старецът все повече заприличва на своя литературен първообраз, и то точно от оня период, когато Дон Кихот поради прекалено четене на рицарски романи почва солидно да откача. Не казвам, че Димов откача, а още по-малко, че предизвиква смях. Обаче у мене и първообразът никога не е предизвиквал смях и когато бях малък, по-скоро ми се плачеше за тоя герой, върху чиято бедна глава винаги се струпваха всевъзможни нещастия. Но нека не говорим за глави.

— Да, наистина Димов доста е заприличал на Дон Кихот от гравюрите на Доре и видът му е някак призрачен и само в кафявите очи има живот, един трескав и патетичен блясък, сякаш тия очи викат: не гледайте, че приличам на привидение, още съм жив, още съм жив.

— Доколкото разбрах, онази вечер пак сте воювали с догматизма — подхвърлям, за да насоча разговора към нещо по-делнично.

— Аз цял живот воювам с догматизма, Павлов, без дори да се надявам на победа.

Той ме поглежда с трескавите си очи, сетне насочва към потопа костеливия показалец и произнася драматично:

— Догматизма ще го срази това!

— Не допусках, че сте религиозен — казвам, като проследявам с поглед показалеца.

— Имам предвид не бога, а космоса — пояснява Димов. — Или, ако щете, науката. Новите знания, които неотвратимо се превръщат в нови истини. И които неизбежно доказват целия анахронизъм на допотопните схеми.

— Какво пречи на догматика да отхвърли и новите истини.

— Няма как! — усмихва се с тънките си устни Рицаря. — Понеже са практически необходими. Включително и за производството. Включително и за създаването на нови оръжия. Няма как!

— Значи освен от другите неприятности ще освободим потомците и от догматизма?

— А защо да не ги освободим? — вдига ъгловатите си вежди Димов.

— Ами че това щастливо утре ще бъде истинско царство на скуката.

— Оставете тая грижа на потомците — съветва ме Рицаря.

Очевидно в момента той не е настроен за спорове. Не вярвам, че ще мога да го съживя, но все пак опитвам:

— А нали потомците трябва да бъдат освободени от всякакви грижи? Нали, както бе казал някой, досегашните генерации са призвани да страдат и мрат зарад онова бъдещо поколение, което ще дойде само за да консумира създаденото от други благоденствие?

— Изопачавате, драги — промърморва снизходително Рицаря. — Никой не е давал такива постановки.

— Как да не е? Нали някога крилатата фраза беше „те умряха, за да живеем ние“. Уточни се и за какво ще живеем. Ние ще строим основите на комунизма, други подир нас ще се заемат с тавана и стените, трети ще мажат и боядисват, додето накрая дойдат щастливците, за да се разположат наготово в изградения комунизъм.

— Изопачавате, драги — повтаря Димов.

— Някога поповете обещаваха на простолюдието задгробен рай. Ние и толкова не обещаваме, защото рая го пазим за търтеите на бъдещето.

— А вие какво искате? Да почнем да лъжем като поповете?

— Нямам позитивна програма. Но тая програма за щастливото бъдеще ми се вижда неморална.

— Неморална? — вдига отново вежди Рицаря. — А морално ли е да си осветявате стаята о електричество така, наготово, след като за това електричество са се трепали хора като Ампер, Фарадей, Едисон? А думите, с които си служите, а обувките, които са на краката ви, а животът, който живеете или прахосвате, всичко това не го ли дължите на хората преди вас?

— Разговорът става малко елементарен — позволявам си да забележа.

— Ами естествено, че ще е елементарен, щом се запретвате да оспорвате елементарни истини — изрича вече с раздразнение Димов. — Елементарен бил! А вие какво толкова сложно ми поднасяте? Яд ви е, че трябва да се поблъскате мъничко за тия, дето идват след вас, вместо да се грижите само за себе си — до това се свежда цялата ви теза.

— Щом така сте го разбрали…

— А как да го разбирам? — избухва той.

— Но какво толкова се палите? — запитвам. — Няма да живеем по сто години, за да дочакаме без-класовото общество.