Но колкото по работех, толкова по-ясно усещах, че небивалицата, вместо да се уплътнява, постепенно става все по-смътна и размазана, особено във втората си част. Тая втора част още от началото не бе много в ред. Всичко ми се представяше доста живо до момента, в който се снабдявах с чужд паспорт, но оттам нататък тъкмо когато би трябвало да се насладя на успеха, картините ставаха съвсем вяли и непривлекателни.

Защото всъщност това не бе никаква мечта. Това бе само визуално преображение на порива да избягаш. От кого? От себе си, разбира се. В последна сметка ние винаги бягаме от себе си. И ако стремежът ми бе да избягам от Бистра или от останалите досадници, едва ли бе нужно да ходя чак до Алпите. Можеше да се забия в буренака на някой селски двор, да втренча поглед в синята бездна над мене и да си мисля какво ли би станало, ако в този момент земното притегляне бъде отменено и аз започна да падам, да падам, да падам безкрай в лазурната необятност.

Някога в хаотичното време на пубертета се плашех от мечтите си — струваше ми се, че съм на път да откача. После взех да гледам на тях с леко презрение, понеже разбрах, че и последният глупак мечтае. Додето накрая съвсем престанаха да ме занимават. Бях спрял да мечтая, дори просто така, за да убивам времето, за да спя с отворени очи. И само понякога, както бившият пушач сънува, че пуши, така и аз се виждам да летя в моя стар, отдавна продаден москвич, да летя по австрийските пътища с една тежка чанта долари и с една облекчителна мисъл — че съм се отървал, че съм се изличил, че вече ме няма.

— Много мило, че се сети — чувам гласа на Беба в телефонната слушалка, — само че днес и утре не мога. Не е възпитано да разтурям две уговорени карета зарад лични капризи. Какво ще кажеш за други ден вечерта?

— Други ден е отлично — отвръщам.

— Само че не като първия път. Ще вземеш билети за концерт.

— Не е ли по-добре да идем на ресторант?

Беба обаче ме уведомява, че едното не изключвало другото и че тя много държала на тоя концерт — щели да свирят не знам коя си симфония от Моцарт в сол минор, — и аз отстъпвам, понеже в края на краищата, на концерт или другаде, досадата е горе-долу еднаква.

Други ден е петък и аз вече съм се снабдил с билети и нейде към пет се обаждам от редакцията на Беба, както сме се уговорили. Обаче, вместо да бъда награден с одобрително възклицание, чувам само:

— Не вярвах, че ще вземеш билети. И по-добре да не беше взел…

— Какво има? Какви те прихващат? — запитвам с известно раздразнение, защото в тоя момент на вратата се е появил Янков, а зад гърба му се вижда и някаква жена и той ми прави настойчиви знаци, сякаш не вижда, че говоря по телефона.

— Само за момент, Антоне… — произнася Янков.

Докато в слушалката гласът на Беба каканиже:

— Ами изтърсиха ми се гости и не мога да ги разкарам, така че…

— … Така че сам да вървя на концерт — скъсявам вместо нея.

И запитвам Янков:

— Какво има?

— С кого говориш? — чувам гласа на Беба.

— Ами не съм сам, в редакция съм… — отвръщам, като отново поглеждам към Янков.

— Кажи поне кой беше номерът? — пита той. — Кой номер бе?

— Абе адресът ти! Номерът на къщата!

— Трийсет и шест, не помниш ли…

— Такава игра не знам — обажда се Беба. — Трийсет и едно, това и децата го знаят, но трийсет и шест…

— Значи преметна ме? — запитвам, понеже Янков се е измел.

— Напротив: облекчих те. Ела към десет направо вкъщи.

— Ще дойда — отвръщам късо и затварям.

В края на краищата не ми е съпруга, та да й държа сметка. Положително има гости. И непременно трима на брой. Неизбежното каре. А когато Беба трябва да избира между такъв квартет и някаква си симфония… Бедният Моцарт.

И бедният Тони. Защото на мене концертът няма да ми се размине. Свикна ли с мисълта, че ще нравя нещо, правя го, колкото и да ми е неприятно. И по-добре. Едно късо нарушаване на изолацията-и тя става още по-желана.

Обстановката в зала „България“ ми е добре позната, за да събужда любопитството ми. Не е възможно да си бил съпруг на Бистра и да не са ти познати всички тия места, където хората се стичат да се наслаждават на изкуството или да се каляват в скуката му. Противно на очакваното, салонът здраво се напълва с любители на контрапункта и аз изпитвам оная усетена още в детинството тягост пред навалицата, атавистичния рефлекс да стана, да си разчистя път с нозе и лакти и да се втурна към спасителния изход.

За щастие взел съм по стар навик места до пътеката, а столът от другата ми страна е празен, тъй като това е столът на Беба. Така се диша по-леко. Седя прочее и дишам, доколкото мога, и също доколкото мога, се старая да не мърдам, да не кашлям и да не слушам гърма на оркестъра, а само лениво да следя откъслечните мисли, минаващи повече или по-малко транзит през сънната мъгла в главата ми.

С две думи, изпитанието не е чак толкова тежко, поне до почивката. Но когато отново се връщам в залата след укрепителната доза тютюнев дим, мястото до мене се оказва заето от някаква жена, и тази жена не е Беба.