— Да, Тони, ти си виновен и затова няма какво да ми правиш фасон. Бяхме се разбрали да играем до шест, но мене ми вървеше невероятна карта, ама нямаш представа каква карта, и те почнаха и тримата да протестират, че това било безобразие и че винаги съм се измъквала по най-подъл начин, и изобщо така ме притиснаха, че приех да продължим до девет, обаче твоето обаждане им подейства като допинг на ония двамата…

— … Бистра и Жорж…

— Е, да, Бистра и Жорж, и те почнаха с тия техни дебели подмятания, знаеш им репертоара, а когато свършихме играта, продължиха да ми досаждат и да се наливат и даже ме принудиха да им кажа: абе вие няма ли да си отивате, а Бистра вика: как ще си отиваме в тоя дъжд, макар че едва ръмеше, и чак след второто ти обаждане, изглежда, загряха, че няма да дойдеш, та най-сетне се наканиха да си тръгнат.

— Всичко ли изпиха? — питам просто така.

— При мене никой не може да изпие всичко — отговаря не без достойнство Беба.

— Тогава донеси една чаша, вместо да ме черпиш с еротични гледки.

— Толкова ли си чувствителен? — пита наивно жената.

Тя става, обръща се, за да ми покаже добре как в туниката се открояват задните й части, после тръгва да шета.

— Водка имаш ли? — извиквам подире й.

— Не щеш ли уиски?

— Предпочитам чаша водка. В памет на един покоен приятел.

— Само за покойници не ми говори — предупреждава Беба.

Но когато донася подноса, сама запитва:

— Какъв беше този твой приятел?

— Такъв като мене. С две капитални разлики все пак: голям туз по линия на идеите и пълна нула по гънката част. Може цял ден да наблюдава балкона ти, без да му дойде някаква конкретна мисъл.

— Значи хомо…

— Съвсем не. Просто интересът в едната посока го караше да забравя другата.

— Вие, учените, всичките сте малко така!… — забелязва Беба, като раздвижва белите си пръсти с розов маникюр край слепоочието. — Имах навремето един, който бе магистър на кръстословиците. От тях си вадеше хляба. И сам казваше, че докато ги намислял, в главата му се въртели все едни такива сексуални думи, дето хич не са за кръстословица. А като стигнехме до сексуалната част, изглежда, почваше да мисли за кръстословици, защото за нищо не го биваше.

— Много трудна си — казвам. — Щом даже Жорж не ти харесва.

— Жорж е опасен — отвръща тя.

— Като любовник?

— Жорж е опасен — повтаря Беба, без да слуша глупостите ми. — С два крака е в подземния свят.

— Иначе как ще пласира бонове.

— Боновете са нищо. Има други неща: валута, злато, бижута, знам ли още какво.

— Значи добра партия.

— Добро харакири. Ще хлътне, за да повлече и мене.

— Жорж е хитър.

— Глупав е. Само глупав човек може да работи с толкова комбинатори едновременно. Ами че нали първият, когото хванат, ще натопи и него.

— Сигурно има нещо наум.

— Може и да има. Но няма да го огрее.

С това темата бива изчерпана, понеже дамата млъква, а аз никак не се интересувам от плановете на Жорж. Минаваме на друго и изпиваме още по чаша, докато Беба се сеща:

— Гладен ли си?

— Не, но ще ти правя компания.

— Тогава ела в кухнята.

Сменяме местожителството и когато се озоваваме в екипираното с всички технически съоръжения помещение, сияещо с фаянсови плочки и пластмасов гланц, избъбрям с респект:

— Би трябвало тук да каниш гостите, ако искаш да им вземеш акъла.

— Никого не пускам тук. Ти си единственото изключение. Какво да те правя, като си още в програмата ми.

Размайвам се на следния ден у Беба чак до обяд. Сетне, за да покажа, че не съм съвсем лишен от кавалерско чувство, я завеждам да хапнем в „София“ под звуците на едно пиано, което никой не си дава труда да слуша. Едва сме приключили с кафето, когато дамата поглежда финото си часовниче и обявява:

— Трябва да вървя.

Излишно е да питам „къде“. Това й е хубавото на Беба, че е прекалено заета със себе си, за да й остава време да те отегчава. Изпращам я до адреса на поредния покер и тръгвам към къщи, понеже днес е почивен ден за редакцията.

Времето наново се е оправило и небето е толкова синьо, колкото може да бъде само в една хубава есен, а когато излизам на булеварда, внезапно се сещам, че онази, непознатата, дето не й знам даже името, може още да се мотае в квартирата, така че решавам да й дам известен срок, за да се измете окончателно, и поемам към парка.

Докато се движа бавно по алеите, като гледам да не се препъна в някое от бягащите насам-натам деца, сещам се за моя покоен приятел, тъй като най-вече с него обикаляхме из тия места, не за да смаляваме коремната си обиколка като Несторов, нито за да практикуваме дишанията на йогите, а за да обмисляме подробностите на поредния сценарий.

Петко бе свикнал да ми вика снизходително „брат-че“ не защото гледаше на света отвисоко, а защото бе с три-четири години по-възрастен от мене. Колкото до горната гледна точка спрямо света, тя бе тъкмо като моята, понеже и двамата бяхме върлини към един и осемдесет.