— И прав е човекът! — заявява Васката, като вдига вилицата, сякаш държи камертон. — Напълно го одобрявам!

— Ако имаме ум, всички трябва да живеем, като че сме болни от рак — потвърждава и вторият от петорката, някакъв рошльо с мрачно лице.

— Защо пък да живеем, като че сме болни от рак, щом не сме болни? — запитва свадливо една дамска особа от квинтета, открояваща се най-вече с ръждиво-червените си къдри.

— Защото някой ден, като почне Свещената…

— Хайде сега, за война няма да говорите — намесва се домакинята. — Говорете за весели неща.

— Точно така! — обажда се отново Васката, който, изглежда, е съгласен с всички. — Яж, пий и си носи новите дрехи!

След като порядъчно са опустошили и оплескали масата, гостите наново се прехвърлят в насрещната част на помещението, понеже там се намират съоръженията за сядане, а също тъй и концентратите. И по силата на принципа, че подир добро ядене можеш да се наливаш без страх от напиване, повечето присъствуващи така почват да се наливат, че за нула време опровергават принципа.

Холът отдавна вече се нуждае от проветряване, обаче заради нощния хлад и зарад съседите прозорците са добре затворени и дори електрическият радиатор е пуснат и в помещението витае тежката миризма на дамски парфюм, на тютюн и разлят концентрат, а магнетофонът оглушително грачи своите рокове и аз усещам как съклетът постепенно възлиза от стомаха нагоре към гърдите ми, но приличието не позволява да си тръгнеш веднага след вечерята, а и Беба в момента е барикадирана в ъгъла от Жорж, решил да развие някоя от корекомските си теми на пияна глава.

Така че скучая в един по-далечен ъгъл, като оглеждам разсеяно обстановката и се стремя чрез самовнушение да се изолирам от задухата и гюрултията. Обстановката не е бог знае каква, но все пак достатъчно парвенюшка и ясно подсказваща, че доставката на тапетите и мебелите е извършена не без скромното съдействие на вездесъщия Жорж. Не знам къде и какво работи домакинът, обаче съм склонен да мисля, че Несторов положително би го пратил да чука камъни, защото трябва да си изключително надарен, за да можеш само с една заплата да си осигуриш вила, кола, а вероятно и апартамент в града. Но това са интимни неща и аз бързам да ги отхвърля от главата си, още повече че в тоя момент уж съвсем случайно и просто от нямане какво да прави, към мене се приближава Бистра.

— Ти пък съвсем не се обади — подхвърля тя вместо здрасти. — Като сме се развеждали, да не би да сме си вадили очите!

Измрънквам нещо, в смисъл че няма такива работи и че просто така се е случило.

— Изглежда, Беба ти ангажира доста време — продължава жена ми подмятанията. — А ако ти остава някой час, той пък отива за другата…

И тая — същото.

— Знаеш, че с Беба сме приятели не ог вчера…

— Знам, знам — прекъсва ме тя. — Сигурна съм, че още преди развода сте почнали с нея да ми слагате рога. Но за другата е ново.

Бистра ме оглежда с подчертано любопитство, като експонат на изложба за домакински уреди, и забелязва:

— Мислех те с целия си будалък за доста заспал по тая част, а виж как изведнъж се развихри!

— Не ме надценявай.

— Май че по-скоро съм те подценявала.

— Ако си решила да скроим някой номер на Жорж, смятам, че прекалено избързваш.

— Ако реша, ще ти се обадя — отвръща тя, като ми хвърля многозначителен поглед. — Но това едва ли ще стане, докато около тебе има такава навалица. Не обичам навалицата, Тони.

Изветрели жени. Навалица…

В тоя момент за щастие към нас се приближава Васката, за да отмъкне Бистра назад към компанията, под предлог че трябвало непременно да участва в някаква игра.

Но едва съм се отървал от съпругата, попадам в обятията на любовника. Приключил деловия разговор с Беба, Жорж се залавя за мене.

— Чух, че си имал нова приятелка — оповестява свойски той.

— Ако имаш предвид Беба…

— Как ще имам предвид Беба. Беба може да бъде приятелка само на себе си. Знаеш какво имам предвид.

И понеже ме мързи да отговарям, той продължава:

— Това е отлична идея, макар и не съвсем нова: да имаш нещо домашно, без да слагаш подписи в райсъвета. Но виж к’во, Тони, една жена иска все пак грижи, внимание, на тебе ли да го обяснявам… А аз за твой късмет точно днес получих една партидка, така че сетих се за тебе.

Той е доста пиян, за да може да се сети за каквото и да било, обаче аз запитвам от приличие:

— Каква партидка?

— Ела оттатък — шушне ми Жорж в ухото. — Тук не е удобно.

И ме помъква в спалнята, изважда носната си кърпа и изсипва върху кревата някакви дрънкулки:

— Чисто злато, Тони. Четиринайсет карата. Пълна гаранция. И камъните са истински.

— Абе за к’во са ми тия боклуци! — опитвам да се измъкна.

— Как за к’во са ти? — блещи се Жорж, сякаш не вярва, че пред очите си може да има такъв дръвник. — Ами че даже да оставим тънката част, това е капиталовложение!

— Подари ги на Бистра.

— На Бистра? Ти акъл имаш ли? А кой ще плаща?