— Всички филми не могат да бъдат за любов.

— Но защо пък всички ще бъдат за войната? — продължава Илиев въпреки предупредителния поглед на Лиза.

— Тия, които са я преживели тази война, млади момко, не могат така бързо да я забравят — отвръща Неси.

— А другите? — настоява инженерът.

— На другите пък трябва да им бъде обица на ухото — обажда се тоя път Димов.

Изглежда, че двамата старци ще се съюзят срещу Илиев, също както в началото на оная вечер — срещу мене. Но само изглежда, защото Рицаря прави тутакси втория гаф:

— Работата не е, че има толкова филми за войната. Работата е, че много от тях се повтарят.

— Има истини, които не е зле по-често да се повтарят — произнася строго Несторов.

— Ако един филм повтаря това, което друг филм вече е казал, не виждам защо трябва да се харчат пари за два филма — обръща се Димов към дъщеря си.

— Има истини, които не е зле да се повторят — произнася наново Неси, без да се обръща специално към никого.

— Само че една истина от много повторение не се заучава, а омръзва — пояснява Димов по адрес на Лиза.

И тръгва тя. За щастие филмът е наситен с бойни епизоди, а бойните епизоди са наситени с експлозии и залпове, така че постепенно спорещите са принудени да замлъкнат, по простата причина, че никой никого не чува. А после, естествено, всички биват погълнати от действието, тъй че когато филмът свършва, встъпителната кавга е вече забравена и Допотопния дори сяда да изиграе една партия с Илиев, а Димов и аз се стараем да помагаме на инженера, едно недопустимо вмешателство, приемано с пълно безразличие от Неси, който сякаш иска да ни покаже, че е готов да ни сложи и тримата в джоба си, каквито сме слабаци.

Лиза се е качила горе, за да се заеме с писмена работа, но когато аз на свой ред се качвам, жената излиза от килера.

— Нямате представа колко съжалявам за днешния инцидент — подхваща тя.

— А кой беше този красавец, ако не е тайна?

Може би излишен въпрос, тъй като тя е имала предостатъчно време, за да намисли подходящата версия.

— Случаен познат. Задиря ме, преследва ме…

— Но вие, разбира се, нямате нищо общо с него.

— Какво общо мога да имам?

— Това само вие можете да кажете.

— А вие интересувате ли се наистина?

— Не особено — признавам. — Но все пак имам право да знам кой ме бие.

— Нали сам казахте, че той не ви е ударил?

— Дали е той или брат му…

— Лазар няма брат.

Тя разбира добре какво искам да кажа и ако отговаря тъй глупаво, то е навярно защото все пак не е намислила никаква версия, а не е настроена и да говори истината.

После, сякаш за да ме опровергае по последната точка, жената сяда в креслото от другата страна на масичката и обявява някак примирено:

— Добре, ще ви разправя всичко. И ако усетите, че почвате да се прозявате, сърдете се на себе си.

Този тон на примирение ми е неприятен. Кара ме да се чувствам гузен. Защото това е наистина грозно — да я разпитвам, след като пет пари не давам за нея. Все пак човекът не е насекомо, да го изучаваш под лупа. — А ти даже не изучаваш. За какво ще изучаваш, щом не пишеш роман. Ти просто я разглеждаш, за да убиваш времето. Епизодите на една биография са все пак по-интересни от шарките на една завеса.

— Нали вече ви казах, че след щанда на плочите ме пратиха в една книжарница. Там се появи Лазар. Първия път не му обърнах внимание. Не мога да твърдя, че не го забелязах, понеже толкова дълго се въртя около щанда и така ме оглеждаше, та нямаше как да не го забележа. Втория път, понеже бях сама на щанда, ме заговори. Да имате нещо по половия въпрос — пита. Тоя въпрос, викам, ще ви го обяснят, когато ви приберат за дребно хулиганство. Че какво толкова, аз само питам — казва. Питайте управителя, посъветвах го, сега ще го повикам. Направих две крачки и той изчезна. Само че на следния ден се появи отново. Държах се достатъчно серт, но има такива гаменчета, дето точно това им харесва, и той беше именно от тях, затова цъфна отново и пак запита нямам ли нещо по оня въпрос, а аз го изгледах, като че ли за пръв път го виждам, и запитах служебно по кой въпрос, а той вика, по оня, тънкия, на което аз му казах, че ако толкова настоява на оня тънкия, не е никак чудно да види дебелия, и отново понечих да изляза от щанда, а той отново се изпари, за да се появи на третия ден, само че тоя път под открито небе.

„Добре, ще ви кажа всичко“ — бе заявила тя. Не мога да знам казва ли всичко, но това, дето го казва, го поднася с такива подробности, сякаш диктува мемоарите си. Изглежда, гаменчето все пак й е направило впечатление, за да помни толкова дреболии.

— … Сподиряше ме чак до вкъщи все с глупостите си по оня въпрос, за който, вика, щом няма сериозна литература, най-добре е ние с вас двамата да опитаме да го решиме със собствени сили. Можех да му зашлевя един и да падне, но не го направих, понеже не виждах причини да вдигам скандали по улицата, и когато тая игра на сподиряне продължи следващите дни, дори взех да свиквам, в края на краищата защо някой да не те съпровожда до къщи, та дори това да е един млад хулиган, особено ако е на вид като Лазар. Признавам, че това бе грешка от моя страна, а след като си допуснала една грешка, другите си идват като по програма и той свикна да се мъкне с мене, а аз свикнах да слушам глупостите му и после дойде първото отбиване в ресторанта, а после първата вечер у дома му, той живееше с някакъв приятел, но оня предварително бе инструктиран, защото изобщо не се появи, така че хлътнах, и то до гушата.