Явен холерик, изобщо типа на „много деен другар“, особено деен в бързите остра ръкомахания и постоянното движение на главата.

— Става дума за национален обект… — започва той.

Подир което предлага:

— Запознайте се с помощниците ми.

Защото те са вече тук, единият — дребен и свит, с посивяла коса, а другият — малко по-млад, висок и мършав като върлина, но и двамата еднакво дребни пред шефа си.

Помощниците са въоръжени с папки и са дошла очевидно за да разяснят някои подробности, обаче единственият им принос по време на разговора се свежда до еднообразните възклицания „да, другарю Стаменов“ и „точно така, другарю Стаменов“. Колкото до мене, моята роля се изчерпва с това, да слушам, да сърбам донесеното от секретарката кафе, сладко като меласа и почти толкова ароматно, и понякога да задавам отделни проверовъчни въпроси.

Работата е съвършено ясна още от писмото, което управлението ни е изпратило, но все пак известни детайли трябва да се уточнят. А ако оставим настрана детайлите, всичко се свежда до следното:

Управлението отговаря за строежа на голям хидровъзел в окръга. А строежът на хидровъзела включва панцеровката на водовземен тунел. А панцеровката предполага метални тръби с определен диаметър. Но ето че тръбите ги няма, макар че предприятието, което се е нагърбило с производството и доставката им, си е налице: заводът „Ударник“ в съседния окръг.

Оттук — и провалът, за който говори Стаменов: Не може да започне изграждането на язовирната стена на изравнителя, не може да се извърши строителството на водонапорния тунел за ВЕЦ, не могат да се осъществят ред други довършителни работи на каскадата, а на всичко отгоре и колективът се разстройва, лишен не но своя вина от премиални.

Работата изглежда от ясна по-ясна: въпреки сключените черно на бяло договори, въпреки последвалите осъждания за неспазването им, въпреки десетките съвещания и планините от протоколи завод „Ударник“ проваля завършването на един национален обект.

„Да се разстрелят!“ — както би казал Допотопния. Но преди да минем към подобни строги мерки, би следвало все пак да проучим някои подробности. Дали тия от „Ударник“ нямат някакви валидни оправдания. И дали тия от управлението са чак толкова невинни като жертви. Така че формулирам някои реплики.

— Оправдания — колкото щеш! — разперва красноречиво ръце шефът. — Но ако оправданията им имаха стойност, нямаше да ги осъдят. Ето, вижте тук!…

И той нетърпеливо издърпва папката от ръцете на сивокосия, за да ми покаже заключението на арбитражната комисия.

— А вие какво сте правили оттогава насам?

— Във всеки случай не сме стояли със скръстени ръце — отвръща Стаменов. — Ето, вижте тук!…

И той издърпва този път папката на върлинестия, за да ми покаже колекцията от оплаквания и сигнали към съответните инстанции.

— Съвестта ни е чиста! — декларира шефът, като красноречиво поставя ръка на гърдите си. — Ако не беше чиста, нямаше да се обръщаме към печата.

— А защо не се обърнахте по-рано? — любопитствам. — Загубили сте близо година време.

— Ами вярвахме, че нещата все пак ще се оправят… Освен това от някои места ни съветваха да не правим тия неща обществено достояние… Провалът е от голям мащаб, нали ме разбирате? Неудобно е…

— Работата наистина е дебела — признавам. — Затова трудно мога да дам ход на писмото ви, без подробна документация.

— Документацията е налице — успокоява ме холерикът, който явно е предвидил всичко. — Костов, вземи папката от Ваня.

Чиста работа. Вместо да изпълвам цял бележник с гарванаци, шефът ми връчва въпросната папка, съдържаща извадки от всички по-важни документи. В замяна на което аз пък му връчвам ръката си, понеже няма какво повече да правя тук.

Навън хладният вятър напълно е очистил небосвода и мокрите плочи на пешеходната зона са ведро сини, с отраженията на синьото небе. Светли нови сгради, широки витрини, кафенета с експресо — живеят си тия в провинцията.

Влизам в един ресторант, за да опитам местната кухня и да убия времето. Но в един ресторант, ако не се запиеш, трудно можеш да убиеш повече от час въпреки мудността на обслужването. Така че премествам се в близкото кафене, където убивам още един час. Остават ми само два — до пет. Трябваше да поискам поне ключа от колата, можех да подремна в москвича.

И по силата на правилото „който няма акъл, има крака“, тръгвам да се шляя из търговския център. И ето я точно насреща ми блудницата, то се знае, в компанията на инженера. Само че има и трети.

— Ей, шишко! Я да те видя, можеш ли да скочиш до небето — промърморвам, като вдигам детето на главата си.

— Аз не съм шишко, аз съм Петьо — поправя ме малчуганът, като с удоволствие оглежда света отвисоко.

С такова удоволствие, че едва съм го приземил, когато казва:

— Хайде пак!