Колкото до проверката, по закона на вероятностите наистина ми предстои пътуване точно в тоя град. Една дълга и заплетена история от производствен характер, с която едва ли бих имал куража да се захвана, ако върху съответното писмо не бе нанесена собственоръчната резолюция на главния: „Да се провери и да ми се докладва“.

Тръгваме рано на следната заран в едно време, което пак по закона на вероятностите е възможно най-неподходящо за пътуване, Голям дъжд и нищожна видимост. Обилни водни струи се стичат по стъклата на москвича и чистачките едва успяват да ги омитат, колкото да дадат възможност на шофьора да види малко по-далеч от носа си. Водата шумно трака по каросерията, а двата светли снопа на фаровете потъват в струите на дъжда, сякаш асфалтът ненадейно е обрасъл в буйни сребристи стебла.

Според данните на часовника ми би трябвало вече да е съмнало, но навън е почти тъмно и Владо шофира тъй напрегнато, че ми напомня за Беба. Най-после, подир един час каране, през който едва ли сме изминали повече, от четирийсет километра, дъждът като че поотслабна и пред нас се развиделява.

— Оправя се — избъбря Илиев.

Той е от хората, които обичат да формулират нещата дори когато са очевидни. По-голямата яснота никога не пречи.

— Тъкмо си мислех, че ще трябва да се върнем — подхвърлям просто за опит.

— Да се върнем? Ония старци ще ни разкъсат.

— Забавни дядки…

— Не виждам с какво са ви забавни — възразява той. — Дърлят се непрестанно като ония маниаци, дето подир края на мача цяла вечер ще спорят дали реферът е свирил правилно.

— Само че тия двамата са били участници в мача, а не зяпачи.

— И какво, като са били участници? Мачът е свършил.

— Този мач не е свършил.

— За тях е свършил — настоява Илиев.

Той забавя съвсем и превключва на втора, понеже пред нас едва се тътри някакъв потънал в кал камион.

— А нима вие не се дразните от някои неща? — запитвам.

— Разбира се, че се дразня, но в технически смисъл. Не емоционално.

— Само техническата страна ви вълнува…

— Защо трябва да ме вълнува другата?

В момента пълзим едва-едва и това дава възможност на Владо да ме погледне и да запита:

— Помните ли, когато тия дядки се скараха за ония злоупотреби?

— Е, и?

— И когато веднаж насмалко не се счепкаха по ония стопански въпроси и по вечната тема: чия е вината?

— Е, и?

— Тия неща ги дразнят. И не само тях. А мене ме успокояват.

— А! Вие сте привърженик на тезата: колкото по-зле, толкова по-добре!

— Съвсем не! Как можахте да го кажете! Успокоява ме тъкмо фактът, че въпреки всички безобразия продължаваме да се движим напред.

— Само че ние почти не се движим — забелязвам. — Защо не я задминете тая костенурка?

— Нямам видимост. Нали знаете, че така стават катастрофите…

И мисълта му наново се връща към другото:

— Точно там е работата, че въпреки невежите, некадърниците, а понякога и липсата на опит целта ще бъде постигната. Защото системата е силна. Системата е нещо много важно, Павлов. Така че не, виждам защо при всеки гаф трябва да викаме пожарната.

— Вие по-добре знаете — промърморвам. — Аз не съм по системите. Но щом е толкова силна, защо търпи негодното? Силният организъм изхвърля негодното.

— И нашият организъм го изхвърля при първа възможност. Но това е именно въпрос на възможности. Помните ли какво повтаряше оная вечер Димов: защо, вика, на Запад да има образцова организация, а у нас да няма…

— Мисля, че дъртакът беше прав.

— Мислите, но не знаете. А аз зная, че не беше прав. И въпросът не е само в това, че тяхната организация е една, а нашата — друга. Въпросът опира до по-дълбоки неща, Павлов! Ако искате, чак до гените.

— Е, чак пък до гените!

— Ами вижте бе, Павлов: ония народи са се учили на организирано производство още преди осем века, още от периода на средновековния град. Еснафи, гилдии, манифактура, да не говорим за по-късното въвеждане на машините и за капиталистическата индустрия. Ами че въпросите на колективните процеси и на организацията са им влезли в кръвта бе! Станали са унаследен опит, ако щете, биологическа наследственост. Докато нашенският байно, селяк или занаятчия, през същото това време е работил сам или най-много с по някой чирак, а потомството на тоя байно едва преди няколко десетилетия за първи път е видяло фабрична машина и ние вече искаме по всички показатели да бъде равно на оня потомствен пролетарий и дори нещо повече — на оня потомствен организатор и ръководител на производството.

— Боя се, че изпадате в биологизъм — произнасям не без известна строгост.

Илиев не отговаря, понеже тъкмо в този момент е издебнал подходящата възможност да надуе малко мотора и да префучи край костенурката. Пред костенурката обаче се тътри друга костенурка, също такава окаляна и ленива, така че ще има още да пълзим.

Операцията, изглежда, е накарала инженера да забрави темата, но аз му я напомням:

— И колко века ще са нужни според вас, за да настигнем ония, потомствените?