Онзи отново се хваща машинално, този път за лицето. Едното му око е разплакано от удара.

— Хайде, друм! — заповядва тя. — Ако не искаш всички да видят как те бие жена.

До тоя момент никой не е видял поради общата гюрултия и блъсканицата на дансинга. И понеже не държи да става популярен, левентът решава да се отдръпне, като преди това формулира някаква заплаха, която не успявам да чуя добре.

— Какво каза?

— Че само един жилет щял да ме оправи.

И понеже в първия момент не загрявам, Лиза пояснява:

— Едно ножче, разбирате ли. Така: хърт, хърт по лицето…

— Чудесна перспектива — признавам.

— Фукльо! — произнася невъзмутимо тя.

Аз обаче не съм тъй сигурен в последното. Заведението, разбира се, е безопасно, но отвъд заведението има улици, по които всичко може да ти се случи. Потърсвам с поглед състудента, който вероятно е от милицията, обаче не го откривам.

— Сега вече и Мони няма да дойде — установява дамата.

— Добре, че се сетихте — промърморвам. — Толкова ли не ви беше ясно, че те искат разговор без свидетели.

— Не го допусках — признава тя. — Допусках по-скоро първия вариант.

Не питам кой е първият и кой — вторият. Сега не е време за приказки. Уреждам сметката, взимаме си палтата от гардероба и излизаме.

— Трамвайната спирка е най-близо — казвам. — И улицата е достатъчно осветена. Така че — напред!

Улицата наистина е осветена. И съвсем пуста. Пресичаме я и поемаме по тротоара към спирката. Тук е значително по-тъмно и също тъй пусто. Прочее нищо чудно, че пред нас ненадейно изникват три сенки. Изникват и застават заплашително-неподвижни, готови да ни пресрещнат или сподирят — според случая.

— Това за жилета май не е фукня — казвам.

— Ще ме зарежете ли? — пита жената с безучастния си глас.

— Би трябвало… — промърморвам.

Й добавям:

— Ще се справите ли с единия?

— С двама! — заявява бодро жената. — Ще станат на кайма. Вие дръжте оня, високия.

— По-кротко — съветвам я.

Но тя, вече обзета от героичен плам, обявява на вселослушание:

— Първият, който се доближи, ще отнесе тая пила в гръкляна.

— А вторият? — запитва онзи, левентът, като показва нещо блестящо и прави крачка напред.

Другите също правят крачка напред. После — още една. Изобщо дистанцията се скъсява.

Вниманието ми е приковано главно върху високия. Заради ръста. И заради жилета. Трябва да се опитам да го улуча в деликатната област, а ако не успея — почивай в мир, любими друже!

Те са вече на три крачки и Лиза ги очаква, стиснала пилата, леко разкрачена и героична като Жана д’Арк пред Орлеан, а аз крия в ръка ключа от пътната врата като едничко оръжие. Един ключ за оръжие и една жена за съюзник — перспективата е от възможно най-мрачните, тъй че решавам да използувам едничкото си реално предимство, а именно да ударя пръв. И както съм застанал неподвижно, сякаш парализиран от страх, аз ненадейно и стремглаво се спускам напред, спускам се с наведена глава право към тоя в средата, сякаш се каня да изтърбуша корема му, и това е една малка диверсия, защото копнежът ми е изцяло устремен към високия вдясно и тъкмо когато средният ме причаква с братската грижа да ми разбие черепа, аз се откланям и забивам юмрук в чатала на левента.

Вероятно съм улучил, защото оня се свива на кълбо върху тротоара. Вероятно — защото нямам време за обстойни наблюдения и доколкото ги имам, те са от астрономическо естество, понеже небосводът над мен изведнаж засиява с безброй звезди.

— Май зле са те ударили. — чувам над себе си неясен глас, сякаш човекът говори през кърпа.

Отварям очи. Няма звезди. Има мрак и две наведени над мене фигури — Лиза и познатият от университета.

— Нищо ми няма — промърморвам, като се хващам за темето и едва сподавям желанието си да изрева.

„Ония къде са?“ — готвя се да запитам, когато забелязвам, че вече ги товарят в джипката.

— Ще трябва да дойдеш, за да направим протокола — обяснява познатият, като ми помага да стана.

И като се обръща към Лиза, добавя сухо:

— Вие също.

Протоколът си е протокол. Една бумага не оправя нищо. Още повече показанията са доста противоречиви и ония тримата в хор твърдят, че аз съм ги нападнал, а те просто са се отбранявали, което, формално погледнато, не е далеч от истината. Добре, че моят познат има достатъчно данни за мене, а също и за ония тримата, така че историята спира дотук.

Остава другата. Но когато най-сетне се прибираме, вече е късно, а главата ми се пръска от болки и жената също не е в блестящо настроение, тъй че военният съвет може да почака.

— Не очаквах такова нещо от вас — казва все пак тя, преди да влезе в килера.

— Много мило от ваша страна, че сте ме смятали за плюнка — отвръщам.

— Съвсем не. Обаче вие сте такъв резервиран, инертен, това и в зодията ви го пише… Не допусках, че пръв ще се хвърлите.

— Човек понякога се хвърля и от страх — забелязвам. — Тоя жилет в ръцете на такъв юначага…