На следната заран въпреки транквиланта, а може би и благодарение на него състоянието на главата ми е още по-нещастно, тъй че излизам да взема въздух и крачките ми сами се насочват към учреждението, дето се намира бюрото на моя стар състудент. Подир безсънието онзи също не е в лъчезарно настроение.

— Трябваше още вътре да ми се обадиш, щом е станал инцидент — забелязва той, след като ме изслушва. — Сега нека те цепи главата.

— Не те видях. Беше изчезнал някъде.

— Там съм бил, може би в хола. Нали това ми е работата.

— Трябва да се притисне тоя Лазар — подхвърлям.

— Лазар нищо не знае — отвръща познатият. — И засега няма да го закачаме.

— И Мони ли нищо не знае?

— Мони е изчезнал — отвръща късо онзи.

— Има си хас да не можете да го намерите…

— И това ще стане… Когато му дойде времето. Всяко нещо — с времето си, нали знаеш?

И като вижда, че не споделям оптимизма му, допълва:

— Дай да се разберем, Павлов: аз няма да се занимавам с журналистика, а ти не се занимавай с хулиганите. Изобщо не ми взимай хляба.

— Но тази жена трябва да бъде защитена…

— Тази жена не е онази жена, за която я взимаш — произнася хладно той. — Нито е светица, нито — Богородица. Не си дете, за да те уча, но ако искаш един приятелски съвет, внимавай с нея.

— Какво имате срещу Димова?

— Ако имахме, щяхме да го предявим. Нищо нямаме, обаче ти казвам.

— Ами като казваш, казвай докрай.

— Ние не сме информационна агенция. Но понеже сме приятели, имай предвид, че не е Богородица. Безразборни връзки, викана по някаква история с продажба на крадени вещи, настанена на работа, напуснала… По-рано лъжеше нас, сега вероятно лъже тебе…

Такива работи — казвам си, като крача по обратния път. — Именно такива, каквито би трябвало да се очакват. Иначе, ако нямаше нищо, защо ще се завре в тоя килер. Завира се също като тебе — за да се спаси от затвора. Изобщо и двамата сте на едно дередже, макар и по различни причини.

Разликата е, че ти от никого не търсиш помощ. А тя ти се е обесила на шията, да я спасяваш. Ти да я спасяваш, не Илиев, понеже Илиев не бива да знае нищо, понеже за пред Илиев трябва да се прави на света вода ненапита. Това, че е живяла по възможно най-глупавия начин, си е нейна работа. Но това, че в бъркотиите на живота си въвлича и мене… Наистина почва да ме уморява с историите си. Всички си имаме по някоя и друга история, но тая дама е цяла енциклопедия от истории, коя от коя по-злополучни.

Откакто Лиза се появи, започнаха неприятностите. Съвсем по закон божи: има ли жена, има и инфекции. Подозирам дори, че тъкмо ударите, предназначени за нея, падат върху моята глава. Нейният квартирен проблем се превърна в мой проблем. Тя търсеше баща, но аз трябваше да й го осигуря. Хипарът, който гонеше нея, наскочи на мене. Тя бе заплашена от трима млади изверги, но на мен се падна честта да изляза насреща им. Изобщо тя вади лошата карта, а аз трябва да я разигравам, понеже лошата карта, предназначена за нея, идва безпогрешно у мене. Неприятности.

Именно неприятности, казвам си. Не колосални драми и критични ситуации, а дреболии, като тия камъчета, дето ти влизат в обувката, щом тръгнеш по къра. Главоболия от рода на обичайните, дето те връхлитат, щом влезеш в живота. Има си хас да се връщам наново в живота.

Само това ми липсва — да се връщам в живота, и то заради някаква Лиза. Беба е друго. При Беба отиваш като в реномиран ресторант, уверен предварително в качествата на скарата. Може да не те чакат райски блаженства, но скарата е добра и най-вече няма риск от неприятни изненади. Няма истории. И доколкото ги има, те са добре известни.

Вече е обед, а есенната мъгла по улиците още не се е вдигнала. Синкавата мъгла, която прави всичко да изглежда приблизително. Само да не дращеше така гърлото с мириса си на каменни въглища. А иначе това не е лошо, дето всичко изглежда приблизително, защото ти дава възможност да си представяш, че съвсем не е това, което е всъщност. Лошото е, когато мъглата се вдигне и разбереш, че си в грешка.

Ти се отвращаваш от реда, казвам си, като влизам в една телефонна кабина, но от време на време редът действа отморяващо. Набирам номера на Беба и както очаквам, в пълно съгласие с принципите на реда, тя тутакси се обажда. Времето около обеда е нейното време за телефонна връзка със света.

— Много мило, че се сети — приветства ме тя хладно.

Умирам за хладни жени.

— Как ти е разписанието? — питам.

— След осем съм свободна. Мини да ме вземеш от Венчето.

Естествено, редът при Беба предполага преди будоарните интимности — ресторант. И понеже тази вечер тя е с колата, изборът ни пада на „Парк-хотел“. И понеже имаме късмет, настаняват ни в зимната градина.

Но ние не сме единствената двойка с късмет. Има и други. И между тях — Владо и Лиза. Още един минус у тая жена — мене ме мъкне там, дето се очертава бой, а с инженера ходи по светски места. Всеки със службата си.