— Как не. Нали аз й я бях подарил.

— За да разбере жена ти каква ти е професията.

— Глупости, Филби и аз… Или Филби и ти… Принцът и просякът.

Той току-що се е прибрал и не бърза да съблича дебелото си яке.

— Затопляш ли радиатора? — пита.

— Опитвам се — отвръщам, но умът ми е все в разтворената пред мене книга.

— Някога завиждах на щастливата му участ. Сега разбирам, че то си е било жива трагедия.

— Защо трагедия? — мърмори Борислав, като сяда на леглото и отправя разсеян поглед към Айфеловата кула.

— Абе човекът пристига в Москва като победител, смаял света с успехите си. Главата му е пълна с идеи за милиони. Идва да се постави отново в услуга на Каузата, за която в продължение на трийсет години е рискувал живота си. А Каузата се прави, че не го забелязва. Взира се нейде в пространството и си човърка носа, Филби ли? Аха, англичанин. Нека бъде изолиран, подслушван, поставен под надзор. И така — повече от десет години, захвърлен в компанията на алкохола.

— Това не е трагедия — поклаща глава Борислав.

— Как да не е?

— Ами не е. Истинската трагедия му се размина. Понеже Смъртта се оказа по милостива за него от Каузата. Прибра си го малко преди да настъпи чудовищното срутване на Великия строй.

И като се надига бавно от леглото:

— Трагедията остана за нас, дребосъците… Какво, ще вечеряме ли?

Все по-нарастващата скъпотия вече поставя известни въпросителни пред бъдещето на скромното ни домакинство. Затуй сме свели до минимум разходите за храна, особено след като Борислав бил прочел някъде, че преяждането е главна причина за преждевременната смърт. По-просто казано, когато споменавам за „обед“ или „вечеря“, трябва да се има предвид, че не става въпрос за гощавки, а за един почти символичен ритуал. За сметка на това наблягаме все повече на духовната храна.

И тъй, седим край кухненската маса, заети всеки със своето четиво — аз с мемоарите на Филби, а Борислав с любимия си официоз, който — колкото и да му е любим — той не го купува, ами го взима от някой познат в сервиза.

— Защо четеш „Демокрация“, — питам. — Нали е вестник на сините.

— Точно затова го чета. На тебе ли да обяснявам, че най-важно е да знаеш какво мисли противникът. Какво мислят своите, и без друго ти е известно.

Сгъва вестника и го оставя върху масата на мое разположение.

— Една мисъл все по-често ме мъчи, Емиле: кои са своите и доколко са свои.

— Почваш да развиваш старческа мнителност.

— И аз с това се утешавам. Но съмненията остават. Ами че тия, дето днеска са сини, не бяха ли до вчера червени?

— Аз как ти се виждам? Червен ли, син ли, или може би морав?

— Не говоря за тия като нас. Какъв си ти, какъв съм аз — това си е наша работа. Знаеш какво имам предвид.

Потупва разсеяно с едрата си длан вестника, въздъхва и казва онова, което отдавна очаквам да каже:

— Тези, дето са начело на партията, Емиле, те ни предадоха.

— По какво съдиш?

— Какво има да съдя, бе! Видях ги с очите си и ги чух с ушите си. Няма да го забравя онова събрание, на което партийният велможа ни убеждаваше, че отсега занапред големия смисъл на нашата работа е да правим точно обратното на онова, което сме правили досега.

— С какви доводи?

— Железни. Нали знаеш, че доводите, дето ги хвърлят върху главите ни от върха, винаги са железни: „Забравете! Каквото сме ви учили — забравете! Каквото сте вършили — забравете! Няма вече противник, няма да има и разузнаване“.

— Хитро.

— Пропуснаха само да обяснят ние самите къде ще се денем.

— То е ясно къде — на бунището.

В кухнята настъпва тишина, ако не броим капенето на чешмата, отброяваща отлитащите секунди. Готвя се да му напомня, че трябва най-сетне да го оправи тоя проклет кран, но премълчавам, понеже усещам че в момента Борислав мисли за по-възвишени неща.

— „Ще строим завод… Ще строим завод на живота“. Нали учехме някога едно такова стихотворение.

Не отговарям. В момента не ми е до стихотворения.

— Е, построихме го. Не стана за чудо и приказ, но вършеше работа.

Не възразявам.

— И как само го пазехме. Най-вече — да не го ударят отвън. А той взе, че се срути отвътре. Толкова много пазачи, а взе че се срина.

Продължавам да мълча.

— Кажи нещо, де. Нали и ти беше един от пазачите.

— Ами щом се е сринал отвътре, питай ония, дето са го пазили отвътре.

— Толкова много пазачи… — повтаря Борислав, като че подобно на Алата, сам си приказва.

— Това не е било наша задача да спасяваме ДЗУ или Химко. Нали бяха ни пратили да спасяваме света. Да осуетяваме пъклените планове на подпалвачите.