Въображаемо ли? Достатъчно беше един глупав хитрец като Вальо да влезе в капана, и въображаемото се превръщаше в неоспорима реалност.

Така възникна задачата за обезвреждане на Валето.

Вярно е, че в света на търговията с опиати се подвизават хора от всякакви националности. В тази огромна дейност, обхванала вече цялата планета, Вальо беше само една дребна муха. Известно е обаче, че има хора, които правят от мухата слон. Тъкмо такива хора в момента душеха насам и натам, в търсене на факти, за да ни злепоставят. Нашият шанс в случая бе, че мухата до този момент все още не се е лепнала върху мухоловката. Но само наивник като Валето би могъл да си въобразява, че белята никога няма да се случи. Необходимо беше да изпреварим случката. И грижата за това бе възложена на мене.

Моите предимства пред официалните ловци на трафиканти бяха само две. Първо, знаех точно кого търся. И второ, имах начини да се осведомявам от всевъзможни стари и нови познати, които едва ли биха седнали да водят разговори с някой тип от Интерпол.

Онези от Интерпол с навъсените си физиономии не предразполагаха към задушевен разговор. Докато аз я карах свойски и знаех как между две чаши и две фрази без значение да пробутам въпроса, който ме интересува.

Подир доста подобни беседи и доста скитосвания насам-натам, картината взе да се очертава. Оставаше да се уточни планът за съответни действия, а след това — да се приведе в изпълнение. Тук обаче ще си наложа да бъда по-кратък. Понеже един писател навремето ми бе казал: почнеш ли една тема, не се отплесвай във втора и трета, защото така ще се оплетеш дотам в отклоненията, че ще забравиш изобщо за какво говориш и не е изключено събеседникът ти да промърмори „много интересно, но трябва да ставам, че жена ми ме чака“.

И тъй, с две думи казано, реализацията се сведе до следното: Вальо, посредством свой човек, който междувременно бе станал и мой, бе привлечен в любимата си Виена за апетитна сделка. Сделката трябваше да се реализира на някакво корабче, ползващо в момента чуждо име и чужд флаг, но всъщност наше. Валето се качи на въпросния плавателен съд и влезе в каютата, където трябваше да провери количеството и качеството на предлагания стаф. Трябваше, обаче не се получи. Освен, че не му предложиха стаф, но не му дадоха и възможност да излезе обратно на чист въздух.

Именно по време на рейса от Виена до Родината стана моето запознаване, а донейде и сближаване с Вальо. Разговорите, проведени с него, бяха трудни, обаче не и безрезултатни, както се случва, когато имаш насреща си някой дебелоглав умник, който до втръсване ти повтаря своите „не знам“, „не помня“ и „няма такова нещо“. Не съм убеден, че съумях да узная биографията му от игла до конец, но научих множество интересни подробности за наркотрафика, с факти и имена, срещу уверението, че като отплата за сътрудничеството си с нас, ще получи минималното наказание. Известно е, че подобни обещания рядко се изпълняват и то не поради зла воля на следователя, а по простата причина, че не той произнася присъдите. Така стана и с Валето. Опитах се и донейде успях да му спестя най-тежкото наказание, но онова, което в крайна сметка получи, съвсем не бе леко.

Не обръщам голямо внимание на сезоните, но зимата няма как да не я забележиш, понеже е студено. В жилището на Борислав има парно, което работи едва-едва. Температурата все пак е поносима, особено ако не си сваляш балтона.

Борислав през деня рядко е в къщи. Ходи в някаква фирма за поправка на телевизори, да си помага на пенсията. Тази му дейност ме кара да се чувствам още по-гузен от собствената си безполезност. Не разбирам от телевизори, нито от електроника. Единственото, от което разбирам, вече е останало в миналото. Край на задачите. Край на анализите и комбинациите. Край на рисковете.

Всички бяха забравили за мене, дори онези от Развигор. Призовките им внасяха поне някакво разнообразие в ежедневието. Даваха ти усещането, че не си изхвърлен съвсем от течението на живота, че все още се сещат за тебе, макар и само за да ти видят сметката.

Единствената причина да съзнаваш, че все още живееш, са битовите притеснения. Години наред не съм харчил полагащата ми се част от заплатата в левове, обаче галопиращата инфлация не вещае нищо добро за спестяванията ми.

— Трябва да си уредиш пенсията — съветва ме Борислав.

Той самият е уредил своята още преди да разформироват службите.

— Ти за всичко мислиш.

— Ами все някой трябва да мисли и за житейската проза.

— Вместо толкова да се хабиш в мислене, не е ли по-просто сам да я свършиш тази работа.

На другия ден ме уведомява, че проучил въпроса, но трябвало да се явя лично еди къде си при еди кого си.

Явявам се. Въпросното „еди къде си“ е полутъмна стая в таванския етаж на министерството, задръстена от класьори с дебели папки. Мястото между класьорите е заето от голямо бюро и от дребен човечец, настанен зад него.

— Идвам за пенсията. Вчера са ви се обаждали по моя въпрос.

Домакинът размърдва бележките, пръснати върху бюрото, сякаш търси там потвърждение на думите ми.

— Вие бяхте?…

— Същият бях, който съм и сега.

Онзи ме поглежда подозрително над очилата си, за да провери дали не лъжа.

— Името ми е Боев — подсказвам, за да го улесня. Ново разместване на хартийките по бюрото.

— Не си спомням за вас…

— Няма начин да си спомните, аз не работя на вашия етаж.