Продължава известно време да развива темата, което при него означава да повтаря по пет пъти едно и също нещо, докато накрая заключава:

— Колкото до твоя личен въпрос, нещата са ясни: Оставаш на разположение.

— Като помощно средство…

— Сега недей коментира. Оставаш на разположение. Толкова.

— В този смисъл ли да разбирам, че ми взеха колата?

— Ще ти я върнат. Излишно е да се боиш, че ще ти откраднат нещо.

— Опасявам се по-скоро за обратното: да не би някой да натика там нещо за спомен.

— Внимавай да не би мнителността ти от защитен рефлекс да прерасне в болестно състояние.

— Един път ми бяха набутали наркотик. Втори път открих под седалката пистолет…

— Какъв пистолет?

Сега пък се налага да му разказвам историята с Пешовия макаров.

Полковникът изглежда изненадан.

— Това си е чиста приумица на момчето. И за да промени темата, подхвърля:

— Имай предвид, че емигрирането на шофьора също е вписано като твой пасив.

— Аз не съм го искал, този шофьор.

— Знам, знам. Но това не променя факта. Поглежда часовника си и промърморва:

— Върви да си получиш колата.

„Заедно със звукозаписното устройство ли?“ готвя се да запитам, но премълчавам. Човекът и без туй не е в настроение.

Ставам и тръгвам да излизам, когато чувам зад гърба си:

— Апропо, какво направи с последния макаров?

— Нищо. Оставил съм го при Табаков.

— Чудесно. Значи взехме и да го въоръжаваме. Ако научат от ръководството, ще ни разнищят.

— Ами нека го разнищят! — потвърждава Борислав, когато същата вечер в познатата кухня и пред познатото меню му разказвам за разговора си с полковника. — Можеш да бъдеш сигурен, че момчето е взело пистолета не по своя инициатива, а по нареждане на тоя главанак.

— За да го използва при случай срещу кого?

— Във всеки случай не срещу Табаков.

— Ти не си добре, бе.

— Възможно е. Днес кой ли от нас е добре. Освен тебе. Нали все пак оставаш на разположение.

Не възразявам. Когато Борислав не е добре, най-разумното е да не му възразяваш.

— Не мога да разбера само какво толкова са се втренчили в този Табаков — продължава да коментира приятелят ми. — Наоколо бандит до бандита, те — Табаков, та Табаков — като че той е алфата и омегата на катастрофата.

Не отговарям. Както вече споменах, когато Борислав не е добре…

— Кажи де — подканя ме той. — Защо всичко се завъртя около този Табаков?

— Ами защото все трябваше да се тръгне от нещо. В него видяха бримката, от която може да започне разплитането на чорапа. Превърна се в еталон на грабежа и на идеален поучителен пример за изобличение. Успеем ли да го съборим, ще повлече подире си и сума други. Не успеем ли — край на всички надежди за възмездие.

— Не вярвам да си въобразяваш, че Манасиев се е размечтал за възмездие.

— Не говоря за него. Имам предвид простите хорица, да речем като мене.

— Ясно. По-ясно. Най-ясно. Сега ми се просветли главата. Впрочем, как е Тетето?

— Добре е. Има куче.

— Най-после и той да има нещо, което не носи доходи. Чувам, че си се сближил с него.

— Вярно е. Ако имаш предвид кучето. Приятелят ми мълчи известно време. После наново взема думата:

— Ще ме е яд, ако се провалиш. Но още повече ще ме е яд, ако изпълниш плана на онези.

На два пъти му правя знаци да млъкне, но той нехае.

— Бориславе, викам, що не вземеш да разходиш кучето.

— Мързи ме.

— Гледай само да не те ухапе.

— По-добре ти се пази от него. Впрочем, забравих, че сте приятели.

Стигнал е вече до етапа, когато въобще не му пука дали го подслушват или не.

— Все пак трябва да разходим животното — настоявам подир известно мълчание.

— По това време ли? — недоволства Борислав. Накрая кандисва да стане и да ме последва в полутъмната улица.

— Какво става всъщност с Манасиев? — питам го. — Усещам, че не е на кеф.

— Ту казват, че бил изхвърлен, ту — че бил уж пред изхвърляне, но все се мотае край службите. Използва връзките си и хаоса, за да се прави на необходим с огромния си професионален опит. Нали знаеш колко го бива за оперативна работа.

— Може и да го бива. Зависи за каква.

— Що не си остана във Виена, ами се върна да ми нарушаваш дрямката с такива въпроси. Вече съм почнал да забравям кой съм и откъде съм. Само там е спасението: да забравиш. Понеже, както големците сега казват „със стари фльорци нов бардак не става“. Старите фльорци, то се знае, сме ние. Те са новаторите.