— Здравейте, господин Боев.

Пешо е. Любимият мой шофьор, макар и в оставка.

— Здрасти, Пешо. И ти ли на сервиз?

— Ами, нали знаете — служба.

— При Табаков ли?

— Къде другаде.

— Нещо не те виждам в Генералния щаб.

— Там са близнаците. Мене като младши ме лашкат главно далеч от Центъра.

— Питах какво става с тебе. Викат „добре е“.

— Така е. Не се оплаквам. Жив и здрав съм.

— Май че ти бяха поотръскали костюма.

— Вината е моя. Наврял се бях където не трябва. И подир малко:

— Но сега наистина съм добре. Нали знаете какво казват немците: „Енде гут, алес гут“.

— Какво „Енде“, бе! Нали в София те чака годеница.

— Е, „годеница“. Не сме се клели.

— Пешо, Пешо… Каква я мислехме, каква излезе.

— Такъв е животът, другарю началник. Никой не знае съдбата си.

Отново късо мълчание.

— А вие как сте?

— Ами и аз — като теб. Не си знам съдбата. В момента се готвя да запраша към София. Хайде да те водя.

— Не съм готов… Всъщност още не съм решил.

— Добре, Пешо. Ти сам си знаеш. Гледай само да не се набуташ пак където не трябва.

— Ще гледам.

— Хайде, до скоро, или до някога!

— До скоро, другарю началник.

— Смяташ ли да се върнеш или само ме лъготиш? — пита Марта привечер, когато вече се готвя да тръгна.

— Ще се върна, скъпа. Ако не за друго, поне зарад теб ще се върна. Нали я знаеш песента.

— Каква песен?

— Едва ли я знаеш. Все забравям, че дребната разлика между нас е има-няма двайсет години.

— Каква песен? — повтаря тя.

— Ами имаше някога една песен:

Но понеже не ме бива много в поезията, спирам до тук и я прегръщам, и ние стоим известно време тъй, долепили глава до глава, и май че усещам как нещо мокри бузата ми.

Да не би пак да е заваляло.

Отново в родината.

Още сме в края на лятото, а сякаш е настъпила есен.

Навъсено облачно небе и остър вятър, разнасящ ситния дъждец на талази. Подробности без значение, но все пак ги отбелязвам, понеже са ми казали, че така трябва.

Подир цяла нощ кормуване моето настроение също не е ведро. За офицера на граничния контрол да не говорим. Той се смята служебно задължен да поддържа желязната твърдост на физиономията си. Прави ми знак с ръка да отбия и произнася:

— Чакат ви.

Малко по-късно чакащият се появява от служебното помещение. Цивилен е, но това нищо не значи, тонът му е военен:

— Предайте ключовете от беемвето на младежа. Ще пътуваме с наша кола.

Изпълнявам нареждането. „Младежът“ е второ подобрено издание на нашия Пешо, в смисъл, че не се хили лекомислено, а гледа строго и служебно. Вероятно отново ще пребъркват превозното ми средство, но този път в мое отсъствие. Общо взето хладен прием. Да се надяваме, че няма съвсем да се вледени.

Джипът поема към нашата столица, но по-късно отбива в посока Костинброд. Цивилният военен на кормилото поддържа недостъпния си вид в стил „каменно лице“, вероятно за да покаже, че разговори по пътя не се предвиждат. Никаква опасност не го грози откъм тази посока, понеже задрямвам.

Рязък тласък прекъсва съня ми. Кормуващият е заковал джипа пред някакви тараби.

— Можете да слизате.

Дървена порта и край нея субект в дрехи от защитен плат, както са навлечени половината цигани от славния квартал факултето. Стопански двор. В дъното — барака, от сглобяемите. Край бараката — завързана на синджир овчарка, надаваща предупредителен лай.

— Спокойно, Рекс, аз съм — осведомявам го. Кучето едва ли се именува Рекс, защото продължава да лае.

Манасиев, който се оказва в едно от помещенията на бараката, не лае, но също има неприветлив вид.

— Здрасти, сядай — промърморва сухо, като се от дръпва от прозореца, където до този момент е наблюдавал пристигането ми.

Сядам, но той остава прав, за да ми напомня вероятно старшинството си.

— Е, Боев, живи бяхме пак да се видим.

И подир тази констатация на очевидното пояснява:

— А някои твои стари познати тук бяха убедени, че въобще няма да се върнеш.

— В такъв случай не се учудвам, че на границата ме посрещнаха почти като диверсант.

— Няма такова нещо. Но като поживееш на Запад, особено в по-охолна среда, изглежда ставаш по-взискателен към обноските на сънародниците си. Казвам го, защото по твой адрес се говори и друго: Бил си се прекалено сближил със стария си приятел Табаков.