— Защо не.

— Постоянно ли имате сделки със «Зодиак»? — запитва жената по време на кафето.

— Надявам се, че постоянно — отвръщам уклончиво.

— Солидна фирма.

— Вярно. Обаче солидните фирми са доста тежки като партньори.

— Както и секретарките от същата категория. А пропо, на каква заплата бих могла да разчитам при вас?

— Каквато бихте получавали и в «Зодиак».

— Много сте щедър…

Вдигам рамене:

— Характер.

— Вие дори не знаете качествата ми.

— Щом сте добра за «Зодиак», предполагам, че ще бъдете добра и за мене. Впрочем как стана така, че вчера ви обещаха, а днес ви отказаха?

— За това трябва да попитате помощник-директора, ако го познавате случайно. Вчера ме прие, едва погледна препоръката ми, обаче като разбра, че освен машинопис и стенография владея перфектно три езика, каза, че вероятно ще ме вземат, но за всеки случай да се обадя днес.

— Ясно е и без питане: намерил е по-подходяща.

— По телосложение?

— Вероятно. Както и да е. Всяко нещо си отива на мястото и вие идвате при мене.

— Навярно така ще стане — усмихва се машинално жената.

— В такъв случай мога ли да получа някои допълнителни сведения?

— Например?

— На първо време — как се казвате.

— Едит Рихтер, двайсет и шестгодишна, неомъжена, неосъждана, референции от кантората «Фишер и Ко», Цюрих — издекламирва жената.

— Вие сте немкиня?

— Швейцарка. Родена съм в Цюрих.

В тоя миг тя сякаш се сеща за нещо и поглежда часовника си.

— Надявам се, че не ви задържам… — забелязвам.

— Не… тоест… в три часа имам среща с една позната.

Не възразявам. Познатите са тъкмо за туй, за да бъдат използувани в необходимия случай. Правя знак на келнера и той тутакси донася сметката. Когато излизаме в хола, Едит ми протяга ръка:

— Все пак ще ми разрешите да си помисля една вечер. Утре заран ще ви се обадя.

— Разбира се. Впрочем аз също излизам.

На тротоара пред хотела Едит за втори път ми протяга ръка, без дори да полюбопитствува в каква посока съм. Не настоявам. Жената със спокойни крачки тръгва към рю Монблан. Не знам каква е като секретарка, но иначе не е лоша. Тънък кръст и високи бедра, това заедно с ръста компенсира едрите форми.

Свивам в пасажа до входа на хотела и през вътрешния двор се озовавам също на рю Монблан. На около петдесет метра зървам сивия костюм на Едит. Тя е сменила ритъма на стъпките и сега бърза по посока на гарата. Притегателната сила на снажната фигура ме принуждава да я последвам, без да се натрапвам. Стигнала до площада пред гарата, жената се отбива към кафенето на ъгъла. От една маса на терасата става слаб сивокос мъж на средна възраст, ръкува се с Едит и й прави място до себе си. Това е лошото на хубавите жени. Около тях винаги има навалица.

Следната заран в десет и половина влизам в чакалнята на «Зодиак». Този път чакалнята е празна и секретарката тутакси ме въвежда в кабинета на търговския директор. Кабинетът е огромен и внушителен. Директорът — също. Типичен капиталист от старите карикатури с двуетажен врат и увиснали бузи. Липсва само пурата. Изразът на лицето обаче е любезен в границите на възможното.

Човекът символично прави жест, сякаш се надига от стола си, но не се надига, а само ми протяга пълната си отпусната ръка. След което измърморва едно «заповядайте» и посочва креслото до бюрото си. Сядам, запалвам предложената цигара и като се усмихвам на свой ред, излагам ясно и късо предложението си. Директорът ме изслушва, без да ме прекъсне. Бързината, с която приключвам разказа си, явно му прави добро впечатление. Това не му пречи да забележи тутакси:

— Не знам известно ли ви е, но ние разполагаме вече с почти цялата гама: от «Филип Патек» през «Зенит» до посредствената продукция на «Еникар».

— Вярно. Обаче тъкмо това, което аз ви предлагам не фигурира във вашата гама: качеството на «Зенит» по цените на «Еникар».

— Разбрах — кима директорът. — Но това подлежи на проверка.

— Направете я.

— Нашата проверка ние бързо ще я направим. Само че проверката на пазара изисква време. Купувачът в наши дни е недоверчив. Ако продаваш скъпо, се въздържа, понеже е скъпо. Ако продаваш евтино, пак се въздържа, понеже смята, че е долнокачествено. Трябва да мине време, и то много време, за да се разбере, че вашите часовници са евтини, без да са долнокачествени.

Опитвам се да възразя нещо, обаче човекът зад бюрото ме прекъсва:

— Изобщо вашата изгода от сделката е ясна. А каква ще бъде нашата?

— Обичайната печалба.

— Обичайната печалба ние я имаме от всички реномирани марки. Неголяма печалба, но и никакъв риск.

— Бих могъл да увелича малко процента ви… — казвам колебливо. — Обаче малко, защото цените ми и без това са на ръба на възможното.

Директорът поклаща едрата си глава:

— Ако се касае за някакви пет-шест процента, не вярвам това да промени положението.