— Какво още бих могъл да направя за вас? — пита той, след като пак се настанява в креслото си.

— Вие, мисля, сте нотариус?

— Бях — поправя ме господин Рос. — Сега съм само рентиер.

— Искам да ви помоля за едно упътване. Това, разбира се, не влиза в задълженията ви…

— Нищо. Кажете.

Казвам. Домакинът ме изслушва внимателно.

— Чудесно — възкликва той, когато свършвам. — Имам нещо тъкмо за вас. Нещо, което не пада всеки ден. Ще ви пратя при моя приятел Клод Ришар. Забележителен човек, но без късмет. Ще ви дам писмо до него и ще поема всички формалности…

— В никакъв случай — прекъсвам го. — Дайте ми само някои сведения.

Господин Рос е малко разочарован от това, че няма да може, макар и за няколко дни, да се върне към професията си, обаче не настоява и търпеливо ми излага случая. После все тъй любезно ме изпровожда.

— Кажете — спира ме той във вестибюла. — Ще има ли война?

Понеже се занимавам със секретна работа, домакинът си въобразява, че световните тайни са в джоба ми.

— Война има — усмихвам се.

— Искам да кажа, в горещия вариант.

Господин Рос ме гледа тъй доверчиво с бледите си сини очи, че ми се иска да му кажа нещо утешително. За жалост не разполагам с нищо утешително, затова промърморвам:

— За горещия вариант не знам. Аз, както се сещате, съм по студения.

И за да се измъкна някак, добавям:

— Вие сте в една страна, доста чужда на тия проблеми.

— Аз бях в една страна, където загина цялото ми семейство — отвръща старецът. И ми отваря вратата.

Предприятието «Хронос» е по-близо до Лозана, отколкото до Женева, и понеже собственикът на предприятието ми е определил среща едва привечер, използувам паузата, за да хвърля един поглед на родните места. Защото Морис Ролан, сиреч аз, е родом от Лозана.

Градът е шумен и отегчителен в ранния следобед със стръмните си напечени от слънцето улици, гъстото автомобилно движение и навалицата, но аз не съм дошъл тук за удоволствие, нито за спомените от детството. Когато си навлякъл една чужда самоличност, не е излишно да имаш и зрителни впечатления за обстановката, в която се е движила тая самоличност, защото не знаеш утре кой какъв въпрос може да ти зададе. Така че аз извършвам търпеливо и добросъвестно своя оглед, като в същото време опреснявам в паметта си многобройните подробности на легендата.

В пет часа взимам влака в обратна посока, слизам на втората спирка и без особен труд намирам предприятието. Модерна фабрична сграда с широки прозорци, две по-малки здания в алпийски стил, един гараж — всичко това чисто като почивна станция и закътано сред борова гора. Човекът, при когото ме въвеждат, е малко по-възрастен от мене, сух и някак си нервно подвижен. Той прекъсва разходката си, която кой знае от колко време прави между прозореца и вратата, поема ръката ми, като я стиска по-силно от необходимото, предлага ми кресло и сам сяда, но явно с труд се задържа в това положение на относителен покой.

— Откъде искате да почнем?

— Може и от края — казвам. — Имам вече доста сведения за вашето предприятие. Единственото, което не знам, е цената.

— Цената, цената — размърдва се Ришар в креслото си. — Цената е последната работа Това тук наоколо, скъпи господине, е цял един свят, със свой живот, със своя логика… един свят, създаден от мене в резултат на много идеи и много находки, да не говорим за жертвите.

— Не се съмнявам.

Той става, прави две крачки към вратата и после рязко се обръща към мене:

— Цената Цената е функция на една реалност, паричен еквивалент на една даденост…

— Добре — казвам. — Покажете ми тая даденост. Имам достатъчно време.

— Колко време? Половин час или един?

— Колкото вие желаете — отвръщам успокоително.

Обаче господин Ришар не се успокоява. Напротив, тъкмо в тоя миг се отприщва целият му динамизъм. Той изтичва до огнеупорния шкаф и изважда някакви книжа, сетне позвънява на секретарката да му намери други, разтваря пред мене планове и сметки, описва широки елипси с костеливата си ръка и кръжи около креслото ми, като лее водопади от думи. После ме хваща подръка, извежда ме навън и като накарва да запалят лампите в опустялата вече фабрика, почва да ми показва помещение след помещение и механизъм след механизъм с такива подробности, които възраждат в пълна сила венецианския ми главобол. А накрая, след като целият цикъл на производството е изложен до последния детайл, отново се връщаме в кабинета и отново пред очите ми захвърчават планове и счетоводни документи.

Словесните потоци, с които Клод Ришар ме залива, не са лишени от интерес и здрав смисъл. Лошото е, че когато един човек смята себе си за гений, а събеседника си за идиот, той става отегчително обстоен. А с две думи казано, цялата история на «Хронос» се свежда до следното:

Изходната позиция на господин Ришар почива на наблюдението, че хубавите часовници са много скъпи, а евтините са лоши. В резултат на дълги и, трябва да призная, умели изчисления, той стига до извода, че с една ултрамодерна техника и съвсем нова организация на процесите може да се създаде производство на часовници, които по качество да конкурират най-реномираните марки, а по цена да бъдат малко по-скъпи от евтината масова продукция.