— Е, ако те хванат, което няма да стане, първото е да пуснеш една измислица: някакъв стар клиент, като е чул, че идваш в България, ти е връчил чантата с молба да я предадеш еди-къде си. Ти дори не знаеш какво съдържа…

— Последното е самата истина — забелязвам наивно.

— Именно. Ще се държиш на тая версия и нищо повече. Аз ще те освободя, това ти го гарантирам. Обаче за да мога да те освободя, условието е да не ме натапяш. Иначе как ще те освободя. Изобщо не забравяй, че «Зодиак» е сила и нямаш никакви основания да трепереш.

Осъществявам нареждането точно по разписанието и в рекордния срок от половин час. Оказва се, че няма нищо по-лесно от това да изпълняваш шпионска задача в собствената си страна при условие, че съответните органи са предварително в течение.

Връщам се тутакси в хотела и влизам в стаята на луничавия, като в бързината пропускам да почукам. Райман, застанал до прозореца, трепва от изненада и се обръща:

— А, ти си. Най-после

— Защо «най-после»? Всичко стана просто светкавично.

— Да, но на мене ми се стори, че минаха векове. Не мисли, че те подценявам, Морис, обаче все пак ти нямаш голям опит в тия работи. Достатъчно ми бе да си представя как се озърташ по ъглите, за да ме облее студена пот.

— Може да нямам опит, но не съм се озъртал накъде, което не ми попречи да констатирам, че не съм под наблюдение.

— Чудесно. Ти ми направи голяма услуга.

— О, една услуга, която не ми струва нищо — отвръщам скромно.

И не съм твърде далеч от истината.

Последната част на мисията ми тук минава твърде леко и заслугата за това е на Райман, без той дори да го подозира. Неразположението му предизвиква един лекарски преглед, една констатация за лека простуда и няколко таблетки, които укрепват значително ако не организма, то поне съня. Малко след прегледа луничавият заспива като камък и аз съвсем редовно същата вечер излизам от хотела и се отправям за съответното учреждение.

И ето я отново картината, която толкова пъти съм виждал, само че сега не въображаема, а напълно реална: генералът, полковникът и моят шеф сред осветения от тежкия полилей кабинет, обърнали лица към мене и преценяващи внимателно всяка моя стъпка и всеки сантиметър на всяка стъпка. Всъщност те са вече в течение на по-главното и се интересуват само от някои дребни детайли, някои такива детайли, които ме карат от време на време да вадя кърпата и да бърша челото си.

Полковникът, то се знае, не може да се въздържи от известни критични бележки, макар и тъкмо по подробностите. Една от тия миниатюрни подробности е моята снажна секретарка. Не в сегашната си роля, а в началната. Полковникът нарича назначаването й «скок в тъмното».

— А това не беше ли скок в тъмното — да вървя по софийските улици с риск всеки момент някой познат да ми каже «здрасти»? — връщам си го аз, понеже знам, че цялата операция е минала през ръцете на полковника.

— Излишно си се тровил — забелязва онзи спокойно. — Всичко беше тъй подредено, че никой не би имал време да ти каже «здрасти».

«Можеше да ми го съобщиш по-рано» — помислям аз, но не произнасям фразата, защото в тоя момент прозвучава гласът на генерала:

— Нека не се отклоняваме…

Бележката е отправена към полковника, макар че отклонението е предизвикано от мене и аз съумявам да оценя любезността. Също както и следващите думи:

— Смятам, че дотук Боев се е справил не зле.

Което, преведено на училищен език, гласи: «Много добър — пет.»

— А сега да минем нататък. Имаш думата, Боев.

Имам я, само че не знам какво да я правя. Защото точният, грижливо обмислен план за действие, който навярно се очаква от мене, не съществува. Аз съм на позицията на пълната неподвижност, в положението на човек, изправен пред херметически затворената каса, за която само се знае, че съдържа интересни неща, но която не е в състояние нито да се отвори, нито дори да се опипа. Не ми остава прочее нищо повече, освен да набележа перспективата с всичките й трудности и да изложа хипотезите за възможни действия, ако, ако, ако…

За моя изненада скептичните ми констатации и прогнози предизвикват вместо разочарование видимо одобрение. Дори шефът ми, който при други случаи не пропуска да спомене нещо за вредата от фантазьорството, тоя път се въздържа от употреба на ненавистната дума:

— Точно така: търпение, изчакване, крайна предпазливост.

— Заживей просто с мисълта, че наистина си сменил професията — подсмива се полковникът.

След което минаваме към подробния разбор на обстановката и към всичките вероятни и слабо вероятни възможности. Додето черното небе в широките прозорци бавно добива индиговия цвят на зазоряването.

Пристигаме в Амстердам тъкмо на обяд и това ми дава възможност да изненадам Едит, като нахълтвам право в ресторанта, дето обикновено се храним. Заварвам я на обичайното й място, до една от масите край витрината, и в най-подходящия момент, точно когато избира менюто.

— Здравей и поръчвай за двама, ако обичаш — казвам, като сядам срещу нея.

На лицето й се появява бледа усмивка, а туй не е малко, ако се има предвид, че то рядко изразява нещо повече от затвореност или сдържана досада.